Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Tag Archives: Чарлс Буковски

Чарлс Буковски

Роден е на 16 август1920 в Андернах на Рейн, Германия, кръщелното му име е Хайнрих Карл Буковски. Майка му, Катерина Фет, е германка, а баща му, Хенри Буковски – американски военнослужещ от полски произход. През 1922 г. семейството се премести в Лос Анджелис, Калифорния. Детството на Буковски е трудно. Неговият баща е разносвач на мляко и по това време семейството живее много бедно. Баща му никога не пие, но редовно бие сина си, крещи му и упражнява всякакъв тормоз върху него. През пубертета на Буковски се появява изключително силно акне, по цялото си тяло има пъпки, заради които пропуска една година училище. След училище Буковски следва журналистика вЛос Анджелис, от това време датират и първите му литературни опити, които не са много успешни. Много години Буковски сменя нископлатени работи, лежи за кратко в затвора (заради пиянство) и в психиатрия. През 1943 е обявен за физически и психически негоден за военна служба.

През 1947 Буковски се запознава с Джейн Бейкър, с която той живее до началото на 50-те. През 1952 започва работа като пощальон в Американските пощи. През 1955 заради кръвоизлив е приет в болница. След изписването му започва да пише стихове. Края на 1955 се жени за Барбара Фрай, с която се развежда 3 години по-късно. Барбара, която произхожда от заможно семейство, е писателка и едновременно с това издателка на едно малко списание за литература „Harlequin”. В началото на 1958 Буковски отново започва работа в пощите, този път сортира писмата. Неговите преживявания като пощенски служител са описани в романа „Поща” (оригинално заглавие: “Post Office”).

Началото на 60-те Буковски издава стихотворения в списанията „Outsider” и „Open City”. Докато работи в пощата пише седмична колонка в „Open City”. Една част от разказите са издадени по-късно във формата на книга, озаглавена „Записките на стария мръсник” (“Notes Of A Dirty Old Man”). През 1964 се ражда дъщерята на Буковски – Марина Луиза Буковски. Той никога не е бил женен за майката на момичето, Франсис Смит. В едно интервю през 2000 Марина (сега Марина Буковски Стоун) изразява много позитивно мнение за баща си и го описва като любящ баща. През 1969 Буковски напуска пощата и се опитва да се издържа само от писателската си дейност. В началото на 70-те Буковски има афера с Линда Кинг. За връзката си с Линда Буковски е пише в романа си „Жени” (“Women”). През 1977 Буковски се запознава с Линда Лий, с която живее с няколко прекъсвания от 1978 до края на живота си. Те се пренасят заедно в къща в Сан Педро и се женят 1985.   Буковски умира от левкемия на 73 години, през март 1994 в Сан Педро, Калифорния.

Advertisements

На Ал –

не се притеснявай от непризнанието, приятел,
аз също съм бил отхвърлян преди.

понякога човек прави грешката да избере погрешното стихотворение,
по-често моя грешка е била да го напиша.

но аз обичам да имам фаворит
във всяка гонка, даже когато
шансовете на коня ми да спечели са
30 към 1.

все по-често започвам да мисля за смъртта,

за старческото оглупяване,

патериците,

удобните кресла,

писането на малоумна поезия
с капеща писалка.

за онзи ден, в който младите девойки
с усти като баракуди,
с тела като лимонени дървета,
с тела като облаци,
с тела като проблясъци от светкавица,
престанат да тропат на вратата ми.

не се притеснявай от непризнанието, приятел.

изпушил съм 25 цигари тази вечер,
а за бирата сам се сещаш.

и телефонът звънна само веднъж-
грешно набиране.

462-0614

сега получавам много телефонни обаждания,
всичките са едни и същи :
,,вие ли сте Чарлз Буковски, писателят?„
,,да„, отговарям аз,
и  те започват да ми обясняват,
че разбират творбите ми,
че някои от тях са писатели,
или че искат да бъдат писатели,
че имат скучни и отвратителни работи,
че не могат да понасят повете стаята,
апартамента,
стените
си,
тази вечер –
имат нужда
от някого с когото да поговорят.
не могат ма повярват,
че аз не мога да им помогна,
че не знам точните думи.
не могат да повярват
колко често в стаята си,
аз се хващам за корема,
превит на две и казвам:
,,Исусе, пак ли едно и също!„
ни могат да повярват,
че хората без любов,
улиците,
самотата,
стените,
са също мои.
и когато затворят телефона,
мислят, че нарочно не съм издал тайната си.

това, което пиша не идва,
от някакво знание.
когато телефонън звъни
и аз бих искал да чуя думи,
които ще облекчат
същите тези неща.

затова и телефонният ми номер
седи в указателя

bukowski

bukowski

 

хвърляй зара

ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крака,
иначе, изобщо не се захващай,
ако ще се опитваш, влизай целия, и с двата крата,
това може да доведе до загуба на интимни приятелки, жени,
роднини, работа и накрая до загуба на ума ;
ако ще се опитваш, влизай с двата крака докрай,
влизай вътре и докрай,
може да означава да не ядеш по 3 или 4 дни,
може да означава да измръзнеш на някоя пейка навън,
може да означава затвор,
може да означава подигравки,
гавра,
липса на приятели,
подарък ти е самотата,
всичко останало е само тест за твоята издържливост,
за това – точно колко го искаш да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
и ще се направиш така, че да стане,
въпреки малкия шанс и неразбирането отвсякъде,
и усещането ще бъде по-добро от всичко друго,
което можеш да си представиш.

ако ще се опитваш, влизай вътре и докрай,
няма никакво чувство като това.
ще бъдеш сам с боговете
и нощите ще горят с твоя пламък.

направи го, давай, давай,
давай,
докрай,
докрай,
ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм,
това е единствената битка, която човек си заслужава да води.

bukowski

bukowski

 

Сам с всички останали

плът покрива костта,
и някъде вътре са сложили
един ум и
понякога и душа,
и жените трошат
вази в стените,
и мъжете пият повече,
отколкото трябва,
и никой никога не намира точния човек,
но търсенето продължава натам,
с едно постоянно вмъкване и измъкване
от легла.
плът покрива костта
и плътта търси
и нещо друго освен
плът.

няма спасение,
всички сме хванати
в капана
на една странна
съдба.

никой никога
не намира нужния
му чове

бунищата на града са пълни,
гробищата за стари коли се пълнят,
лудниците се пълнят,
болниците се пълнят,
гробищата се пълнят,
нищо друго
не се пълни

Charles_Bukowski

Charles_Bukowski

 

Мъжът на Жената

мечтата на една жена
е мъж с неокосмени гърди,
малко потен
като цяло чист,
с не много къса
с не много дълга коса,
небрежен
и с брада
на най-малко три дни,
с избелели дънки
и дъх на малц,
едно към едно и половина на килограми
и по-висок,
определено по-висок от нея,
достатъчно умен, за да я боготвори
достатъчно красноречив, за да я ухажва
достатъчно забавен без да й разказва мръсни вицове-
даже не е необходимо да я забавлява,
важното е да чука
прилично вулгарен,
достатъчно циничен
малко мръсник, много луд
с белег на лявата вежда и на десния хълбок.
той няма да остане
той ще я завлече някъде за известно време
ще чука и ще лиже
и пак ще чука
и пак ще лиже
ще спи малко и ще я буди, за да я чука
ще яде всеки ден бъркани яйца с масло, малко lettuce и домати
и много, обилно много магданоз и бадеми,
за да чука още и още
и няма да мие чинии – ще ги изхвърля
той няма да пие бира, за да не му пада…
той също така няма да й остави бебе за спомен
ще я остави пред дома й.
а на нея й остава да си купи ново бельо
за под вмирисания му на цигари и пот и уиски и пушек
пуловер
и да мастурбира…

буковски

буковски

Жената на Мъжа

мечтата на един мъж
е курва със златен зъб
и жартиери
напарфюмирана
с изкуствени мигли
грим
обеци
светло розови пликчета
саламен дъх
високи токове
дълги чорапи с много малка
бримка от задната страна на левия,
малко пълничка,
малко пияна,
малко глупава и малко луда
която не разказва мръсни вицове
и има три пъпки на гърба си
и се преструва че харесва симфонична музика
и която ще остане седмица
ще мие съдовете и готви и чука и духа
ще почисти кухненския под
и няма да показва снимки на децата си
и да говори за нейния екс-съпруг или съпруг
или къде е учила или къде се е родила
или защо е влязла в затвора последния път
или в кого е влюбена,
само една седмица ще остане
само една седмица
ще свърши работата си и ще си иде
и никога няма да се върне
обратно
за тази обеца върху шкафчето.

***(нямаме пари скъпа, но имаме дъжд )

нямаме пари скъпа, но имаме дъжд

наречи го парников ефект или както пожелаеш
но просто вече не вали както по-рано.
особено си спомням дъждовете от
времето на депресията.
нямаше никакви пари но имаше
дъжд в изобилие.
не валеше само една нощ или
един ден,
ВАЛЕШЕ 7 дни и 7
нощи
и в лос Анджелис уличната канализация
не беше направена да понесе толкова много
вода
дъждът валеше ПОРОЕН и
ПОДЪЛ и
НЕПРЕСТАВАЩ
СЛУШАХМЕ как барабани по
покривите и по земята
водопади от дъжд се стичаха
от покривите
имаше и ГРАДУШКА
големи ЛЕДЕНИ ТОПЧЕТА
бомбардираха
експлодираха разбивайки се в разни неща
и дъждът
просто не
СПИРАШЕ
и покривите протичаха –
купички
готварски тенджери
бяха поставяни навсякъде;
водата капеше в тях шумна
и трябваше да бъдат изпразвани
отново и
отново.
дъждът се покачваше над уличните бордюри,
заливаше поляните, изкачваше се по стъпалата и
влизаше в къщите.
навсякъде парцали и хартиени кърпи,
дъждът често се изкачваше през
тоалетните: клокочещ, кафяв, въртящ се, неистов
и всички стари коли оставаха на улицата,
коли които имаха проблеми със запалването в
слънчеви дни,
и безработните мъже стояха
загледани през прозорците
към старите машини умиращи
като живи същества там отвън.
безработните мъже,
неудачници в неудачно време
бяха затворени в къщите си със своите
жени и деца
и
домашните си животни.
животните отказваха да излизат навън
и оставяха своите отпадъци на
странни места.
безработните мъже полудяваха
затворени със
своите някога красиви съпруги
започваха ужасни разправии
след като намираха в пощенските си кутии
бележки за пресрочена ипотека.
дъжд и градушка, консерви с боб,
хляб без масло; пържени
яйца, варени яйца, яйца на
очи; сандвичи с
фъстъчено масло и по едно невидимо
пиле във всяка тенджера.
баща ми, някога добър човек
най-добре биеше майка ми
когато валеше
аз се хвърлях
между тях,
краката, коленете,
писъците
докато те се
разтърват.
“ще те убия!” крещях аз
към него. “още веднъж я удари
и ще те убия!”
“Разкарай този кучи син
оттук!”
“не, Хенри, остани при
майка си!”
всички домакинства бяха под
обсада но мисля че нашето
понасяше повече терор от
нормалното.
и през нощта
докато се опитвахме да заспим
дъждът продължаваше да вали
и тогава от леглото
в тъмното
гледайки луната зад
набраздения прозорец
храбро
задържащ навън
повечето от дъжда,
си мислех за НОЙ и
ковчега
и мислех че Той дошъл е
отново.
всички мислехме
за това, изведнъж
просто спираше.
и изглежда винаги спираше
около 5 или 6 сутринта,
настъпваше спокойствие,
но не пълна тишина
защото всичко продължаваше да
капе
капе
капе
тогава нямаше смог
и към 8 сутринта
засияваше
бляскава жълта слънчева светлина,
Вангогско жълто –
неистово, ослепително!
водосточните улуци
облекчени от устрема на
водата
започваха да се разширяват от топлината:
ПУНГ! ПУНГ! ПУНГ!
всички ставаха и поглеждаха навън
към поляните
все още подгизнали
по-зелени отколкото зеленото някога
ще бъде
и към птиците
на поляната
ЦВЪРТЯЩИ
като луди,
неяли порядъчно от 7 дни и 7 нощи
изтощени от дребни
плодове
те изчакваха докато червеите
се покажат,
полу-удавени червеи.
птиците ги грабваха във
въздуха
и ги поглъщаха
жадно; имаше
косове и врабчета.
косовете се опитваха да прогонят врабчетата
но врабчетата
пощурели от глад,
по-малки и по-бързи,
вземаха своя
дял.
мъжете заставаха на верандите
пушейки цигари
съзнавайки
че трябва да излязат там
навън
и да потърсят работа
която може би не бе
там, да запалят колата
която вероятно нямаше да
запали.
и красивите някога
съпруги
заставаха в баните си,
разресваха своите коси,
слагаха си червило,
опитвайки се да сглобят своя свят
отново,
опитвайки се да забравят
ужасната тъга която ги
бе обхванала,
чудейки се какво биха могли да
направят за
закуска.
по радиото
ни бе съобщено че
училището вече е
отворено
и
скоро след това
ето ме и мен
на път за училище,
огромни локви по
улицата,
слънцето като един нов
свят,
родителите ми назад в тази
къща,
пристигнах в класната стая
на време.
Мисис Соренсон ни посрещна
с “няма да имаме междучасие
както обикновено, площадките
са прекалено мокри.”
“ОУ”възкликнаха повечето
от момчетата.
“но ще правим
нещо специално на
междучасието”, продължи тя,
“и ще бъде
забавно!”
е, всички ние се чудехме
какво би било
това
и двучасовото очакване
ни се стори много дълго
докато Мисис Соренсон
преподаваше своите
уроци.
гледах малките си
съученички, те изглеждаха толкова
хубави и чисти и
съсредоточени,
стояха тихи и
изправени
и косите им бяха красиви
под калифорнийското
слънце.
звънецът за междучасие прозвуча
и всички ние чакахме
забавлението.
тогава Мисис Соренсон ни каза:
“сега, това което ще правим
е всеки да разкаже
на останалите какво е правил
по време на дъждовната буря !
ще започнем от първия ред
и там надясно до последния!
Майкъл ти си първи!…”
е, всички ние започнахме да разказвам
нашите истории, Майкъл започна
и така нататък,
и скоро разбрахме че
всички лъжехме, не
съвсем лъжехме но предимно
лъжехме и някои от момчетата
започнаха да се подхилкват и някои
от момичетата започнаха да им хвърлят
лоши погледи и
Мисис Соренсон каза,
“добре! искам
малко тишина
тук!
интересувам се какво
сте правели
по време на дъждовната буря
дори и на вас да не ви е
интересно!”
така че ние трябваше да разкажем нашите
истории, а те бяха
истории.
едно момиче каза че
когато дъгата
се появила
тя видяла божието лице
в единия й край.
само дето не каза в кой край.
едно момче разказа как прикрепил
рибарския си прът
на прозореца
и хванал една малка
риба
и нахранил с нея своята

котка.
почти всеки каза по една
лъжа.
истината бе просто
твърде ужасна и
смущаваща за разказване.
тогава звънецът прозвуча
и междучасието
свърши.
“благодаря ви”, каза Мисис
Соренсон “всичко това бе много
мило.
утре площадките
ще бъдат сухи
и ние ще можем да ги
ползваме
отново.”
по-голямата част от момчетата
аплодираха
малките момичета
седяха изправени и
тихи,
изглеждайки толкова хубави и
чисти и
съсредоточени,
косите им красиви на слънчевата светлина каквато
светът може би никога няма да види
отново.

bukowski

bukowski

до ада и обратно

казват,
че адът е претъпкан
и все пак,
когато си в ада,
винаги си сам.

и не можеш да кажеш
на никой,
че си в ада
защото
ще те помислят
за луд.

да си луд
е да си в ада
и да си нормален –
също.

тези които се връщат от ада
не говорят
за това
и вече нищо
не ги притеснява.
неща като
глад,
престой в затвора,
потрошена кола
или
дори
самата
идея
за смъртта.

когато ги попиташ
„как е хавата?“
те винаги отговарят –
„бива, добре е…“

ако си бил в ада
и си се върнал,
това е достатъчно, това е
най-великото удовлетворение
познато на човек.

ако си бил в ада
и си се върнал,
вече не поглеждаш назад
когато пода
изскърца
зад теб
и слънцето изгрее
посред нощ.
неща като
очите на мишка
или стара гума
забравена на празен паркинг
могат да те накарат
да се усмихнеш.

ако си бил в ада
и си се върнал.

charles bukowski

charles bukowski

твърде много твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой.

смях или
сълзи

мразещи
любещи

непознати с лица като
гърбовете на
кабърчета

войски тичащи по
улици от кръв
размахвайки бутилки от вино
промушващи с байонетите и ч.кащи
девици

някакъв стар човек в евтина стая
с фотография на М. Монро

има толкова самота по света
че можеш да я познаеш в бавното движение
на ръцете на часовника

толкова уморени хора
увредени
или от любовта или от липсата й.

хората просто не са добри едни към други
едни с едни.

богатите не са добри с богатите.
бедните не са добри с бедните.

страхуваме се.

образователната система ни казва
че всички можем да бъдем
победители с дебели задници.

не ни е казвала
за живота на улицата
и самоубийствата.

или за ужаса на някой
който тъгува на някакво място
сам.

недокоснат.
незаговарян.

поливащ някакво растение.

хората не са добри един с друг.
хората не са добри един с друг.
хората не са добри един с друг.

Предполагам, че никога няма да са.
Не ги моля да са.

но понякога си мисля за
това.

мънистата ще си се нижат.
облаците ще се заоблачават
а убиецът ще обезглави дете
като да му вземе сладоледа.

трърде много
твърде малко

твърде дебел
твърде слаб
или никой

повече мразещи от любещи.

хората не са добри един към друг.
може би ако бяха
смъртта ни не би била толкова тъжна.

междувременно аз се заглеждам по млади момичета
стъбла
цветове на шанса.

трябва да има някакъв начин.

със сигурност трябва да има някакъв начин за който още
не сме се досетили.

кой ми даде такъв ум?

той плаче
той иска
той казва, че има шанс.

той няма да каже
„не.“

клопка

не събличай любовта ми
може да откриеш манекен:
не събличай манекена
може да откриеш
любовта ми

bukовски

bukовски

в чест на това(или как се пише добра поезия)

ти никога няма дя ме измамиш защото
съм работил толкова други неща, гадни неща
и знам че
писането е една от най-лесните работи
за вършене: толкова много часове прахосваш,
с толкова много жени се
забъркваш
а най-хубавото е –
дори и не си помисляш че си
писател
просто изключваш и вампирясваш
и
ето за това е живота:

доколкото е възможно
да не се напрягяш
преди смъртта си (предпочитам
миговете спокойствие
пред случайните дарове щастие)

разбира се, това, което човек предпочита
не винаги
идва макар писането да е една от най-благодатните
професии
ти ще откриеш
че дори когато
имаш успех
болката и объркването и ужасът от
живота
не спират тогава
а продължават
разточително

да дават на твоя електрически Ай Би Ем все
повече и повече
да предъвква
да мъдри
докато ти се пазиш от данъчни власти, жени
пиене, наркотици, хазарт…самоубийствени сутрини
и така нататък…
винаги с
тази
последна година от твоя живот, която се втурва
към тебе като
пушечен изстрел…

да, писането е най-добрият начин
да я караш

предпочитам да ме намерят
мъртъв върху тази пишеща машина
както
(ха!ха!ха!)
някой критици мислят
че вече
съм.

няма значение:
нуждая се единствено от
своите пишещи
пръсти

и нищожно
количество
болка.

буковски

буковски

мойто приятелче

седя под тази
светлина
гледайки Буда.

Буда се
смее
на мен
на
всичко:

отидохме
толкова далече
и не стигнахме
никъде.

живяхме
толкова дълго
но
изобщо
едва ли.

Буда се
смее.

Буда е
статуетка от
порцелан
която стои
срещу мен
тази вечер.

стиховете
не идват.

винаги

важните
неща
са
очевидните
неща
които никой
никога
не
казва.

Буковски

Буковски

Бъди добър

от нас винаги се иска
да рзбираме
гледната точка на другия
без значение колко
остаряла
глупава или
противна

от човек очакват
да гледа
на тяхната тотална грешка
на тяхното пропиляване на живот
с добрина
особено
ако са възрастни

но старостта е сбора
от нашите действия
те са остарели
зле
защото са живели
извън фокус
отказали са да видят
не е тяхна вината?

а чия е?
моя?
от мен се иска да крия
своята гледна точка
от тях
заради страх от техния
страх

старостта не е престъпление

но позорът
от съзнателно
пропилян живот
сред толкова много
съзнателно
пропилени животи
е.

буковски

буковски

Значи искаш да бъдеш писател

ако не изригва от теб
независимо от всичко останало,
не го прави.
ако не излиза без да си го молил
от сърцето и ума и от устата
и стомаха ти,
не го прави.
ако ти e нужно да висиш с часове
вторачен в екрана на компютъра
или надвесен над
пишещата машина
в търсене на думите,
не го прави.
ако го правиш за пари или
за слава,
не го прави.
ако го правиш, защото искаш
да вкараш в леглото си жени,
не го прави.
ако трябва да седиш и
да поправяш отново и отново,
не го прави.
ако ти е трудно да мислиш за него,
не го прави.
ако се опитваш да пишеш като някой
друг,
забрави.

ако трябва да чакаш да се излее
от теб,
тогава чакай търпеливо.
ако така и не се излее от теб,
прави нещо друго.

ако трябва първо да го прочетеш на жена си
или на приятелката или на приятеля
или на родителите си или на някой друг,
не си готов.

недей да бъдеш като толкова много писатели,
недей да бъдеш като толкова хиляди
хора, които наричат себе си писатели,
не бъди тъп и скучен и
превзет, не бъди изпълнен със само-
влюбеност.
библиотеките по света
се прозяваха
до заспиване
над твоя вид.
не допринасяй за това.
ако не излиза от
душата ти като ракета
ако да мълчиш не
би те докарало до лудост
самоубийство или убийство,
не го прави.
ако слънцето в теб
не изгаря стомаха ти,
не го прави.

когато наистина дойде времето
и ако си бил избран,
то ще го направи
само и ще продължи да го прави
докато умреш или то умре в теб.
няма друг начин.
и никога не е имало.

буковски

буковски

ура, казват розите

ура, казват розите, днес е денят на обвиненията
и ние сме червени като кръвта.

ура, казват розите, днес е сряда
и ние цъфтим докато войниците падат
и любовниците също,
и змията в думата.

ура, казват розите, мрака прави
всичко еднакво, като светлините, които угаснаха,
слънцето напуска тъмни континенти
и редици от камък.

ура, казват розите, оръдията и кулите,
птиците, пчелите, бомбардировачите, днес е петък,
ръката, стискаща медала през празореца,
един молец отминава с полови миля в час,
ура, ура,
ура, казват розите,
ние имаме империи по стъблата си,
ура, ура, ура,
и това е, за което ни харесвате.

буковски

буковски