Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Tag Archives: Франсоа Вийон

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют –
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с „лека нощ“ денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик –
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял –
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език –
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

 

Превод от френски:  Васил Сотиров

Балада от името на съдбата

Съдба съм и такава съм била,
та ти ли, Франсоа (не те и зная!),
ще ме наричаш мен убийца зла!
И по-добри от теб ядат калая
и свършват в кариерите накрая.
Оплакваш се, а плачеш за бесило –
не си единствен, стъпил днес на гнило.
Най-знатни люде – гледай! – съумях
да ги направя аз на пух и прах,
пред тях си ти като муха пред слон;
да предизвикваш мен е страшен грях,
така че се вземи в ръце, Вийон!
За цар и крал не съм добре дошла,
че аз отколе гибел им вещая:
сразих Приам, изчезна сред мъгла
навеки Троя – с участ като тая
и Анибал успях да увенчая,
а Картаген превърнах във мъртвило;
и Сципион опита мойто жило;
предадох Цезар със един замах,
а във Египет пък Помпей заклах;
в море от кръв удавих аз Язон;
запалих Рим, жестоко там вилнях…
Така че се вземи в ръце, Вийон!

И Александър колко кръв проля,
загледан към зваздата си в безкрая,
а как умря! Сред бойните поля
и Арфаксад реших да закопая…
Такъв ми е на мене обичая –
така да бъде, знай, се е решило
и нищичко не се е променило.
В нещастието Холоферн презрях
и ножа на Юдита не, не спрях,
докато спеше. А Авесалом?
Какви коси! Обесих го на тях.
Така че се вземи в ръце, Вийон!

И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:
сама да можех днес да внасям страх,
а не съгласно божия закон,
би ви очаквал всички пълен крах…
Така че се вземи в ръце, Вийон!

– превод на Васил Сотиров

балада за парижките жени

Минават за красноречиви
влюбчивите венецианки,
седят из древните архиви
на приказки дори спартанки,
а римлянки – републиканки,
и флорентинки, умни триж,
ще те побъркат със гатанки,
но най-устати са в Париж.
В устата, знам, че нямат сливи
добрите неаполитанки,
че кудкудякат като диви
за бой готовите германки;
египтянки и атинянки,
че и унгарките ги виж,
наред с прочутите испанки!
Но най-устати са в Париж.

Дори бретонките бъбриви
или швейцарските държанки
са като риби мълчаливи,
щом срещнат наши куртизанки;
знам, могат разни англичанки
или фламандки със престиж
да съскат като пепелянки,
но най-устати са в Париж.

Да славим всички парижанки
(че как ли да им устоим?!) –
признават го италианки:
но най-устати са в Париж.


Франсоа Вийон

Франсоа Вийон (на френскиFrançois Villon) е френски поет. Вийон остава почти непознат по своето време и е преоткрит през 16 век, когато произведенията му са публикувани от Клеман Маро. Роден през 1431 г . в Париж, произхождал от бедно семейство, но с подкрепата и грижите на Гийом дьо Вийон, от когото получава и фамилното си име, завършва Сорбоната и добива званието „магистър на изкуствата“. Увлича се в бурния и разгулен живот на неспокойното парижко студентство. Току-що завършил университета, убива човек при разпра за жена. Съдът го оправдава, защото доказал, че извършил убийство в момент на самозащита. Но след около година извършва друго нарушение на обществения ред. За да избегне ареста, бяга от Париж и в продължение на шест години скита из Франция. През 1463 г. извършва ново убийство, заради което е осъден на обесване. В очакване на присъдата той написва знаменитата си „Балада за обесените“. Смъртната присъда била отменена и заменена с изгнание от Париж и областта. Оттогава се губят следите му, а заедно с това започват измислиците и легендите. Поетичното наследство на Вийон е малко. Състои се от две поеми: „Малко завещание“ и „Голямо завещание“ и няколко балади.