Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Tag Archives: Сестра Хуана Инес де ла Крус

Редондиля, в която се описват неразумните последствия на любовта

Мъже, нападащи жените,
а не допускащи дори,
че плод на вашите игри
е туй, в което ги вините,

как, сеейки сред обществото
безспир презрение към тях,
желаете да са без грях,
като ги тласкате към злото?

Обсаждали със всички сили
сърцата им, подир това
разпространявате мълва,
че бързо са се съгласили.

Напомня детската ви мисъл
за някой малък рисувач,
от страх ударил го на плач
пред звяра, който е изписал.

Като Таис да бъдат лесни
в обсаждането ви се ще,
а след успех държите те
Лукреции да бъдат честни.
На огледалото се въси
глупецът – мътно му било! –
когато чистото стъкло
сам той е замъглил с дъха си.

Една съдба несправедлива
невинните жени гнети
отблъснатият клевети;
допуснатият се надсмива.

Два пътя имат те и всеки
им носи грозен етикет:
ще са или „сърца от лед“,
или „победи твърде леки“,

и все не могат те отгатна
какви мъжът ги би желал –
ако едната е „без жал“,
то другата ще е „развратна“!~

А как душевната си жажда
любящата да утоли,
като от първото боли,
а второто след ден досажда?

Едничка хитрата кокетка
в сърцата ви открива вход –
желаем ви щастлив живот
със нейната любов по сметка!

А към останалите всички
небрежно махвайте с ръка
и, озлобили ги така,
пак искайте да са добрички!

И где е истинският корен
на грешките им – може би
в отстъпилата пред молби,
а не в молителя упорен?

Във вас причината се крие,
че те са туй, което са –
каквито са ви по вкуса,
такива имате ги вие.

Не ги молете със такава
настойчивост и, виж, тогаз
от техните молби към вас
ще е досадата ви права.

Но аз ще вложа във войната
със наглостта ви ум и плам,
защото ви помагат, знам,
плътта, светът и Сатаната!

……………………………………………………………….
Любовна мъка ме терзае
и чувствам я, че ми тежи,
а на какво се тя дължи
горкото ми сърце не знае.

Тя ту ме стапя в мека нежност,
ту в хладна треска ме тресе
и почва като блян и все
завършва в черна безнадеждност.

И ето, горки сълзи лея
и този свят не ми е драг –
скръбта ме мъчи и все пак
не знам причината за нея.

Душата с него да се свърже
усеща подтик съкровен,
но щом усетя го до мен,
ръката си отдръпвам бърже,

че знам: щом блянът ми случайно
успява да добие плът,
във миг наместват се страхът
и неподозрението тайно,

така че даже да изпия
две глътки радост, начаса
разваля им, уви, вкуса
измислената дреболия,

и във доброто зло намирам,
и смея се със трепет скрит,
и от любов си давам вид,
че мразя го или презирам,

и глупости дребнави, празни
тъй мъчат моите гърди,
че безметежната преди
от всяка думичка се дразни.

Открила повод за обида,
поглеждам с хладен взор едвам
тогова, за когото, знам,
на смърт готова съм да ида.

И тъй – ту яростна, ту трезва –
живея в мъка ден след ден –
щом той далеч е, тя е в мен,
а щом до мене е, изчезва.

И с него логиката здрава
престава вече да важи,
щом тежкото не ми тежи,
а лекото ми натежава.

И тъй върху основи луди
смутените ми сетива
изграждат в моята глава
една постройка от заблуди,

която после рухва цяла
щом правдата се появи,
за да открия на какви
фантазии се е крепяла.

А болката ми тъй голяма
понявга бива, че гневът
във мен крещи: – Не, този път
у мен за него прошка няма! –

а корените й когато
потърся, се оказват те
досущ прищевки на дете,
откъм фантазии богато.

и страдам и осъждам строго
тоз безразсъден разум свой,
задето ме е мъчил той
за толкоз малко толкоз много.

Ала все още оскърбена,
душата ми за мъст ламти,
след туй разкайва се почти,
но пламва пак след два-три дена,

и жаждата си утолила
със поучителен урок,
той вижда ми се твърде строг
и ставам прекалено мила,

и горделивата ми устна,
с усмивчица, му дава знак,
че ако би опитал пак
до себе си ще го допусна.

И на мечтите се отдавам,
макар да зная, че са грях,
и едновременно за тях
осъждам се и оправдавам

И нито думата му нежна
поражда сигурност във мен,
ни присмехът му откровен
в тъма ме хвърля безнадеждна,

и все уж искам да разсея
обгърналата ме мъгла
и търся правдата, ала
избягвам срещата със нея.

Но нека чулият да стене
душата ми в подобен ад
не става неин адвокат,
във делото му срещу мене,

защото скъпото му име
от скръб охуля ли все пак,
за мен ще стане кръвен враг
тоз който с дума подкрепи ме,

и ако аз съм права даже,
ще го принудя с не една
юриспрудентска хитрина
от битката да се откаже,

и ще останат – знам – тогава
в очите на съда суров
виновна – жарката любов,
невинна – хладната забрава…

Но в мен любовната възбуда
гаси на разума лъча –
Налага се да замълча,
за да не кажат, че съм луда,

като ме чуят как се боря
с противоречия безброй…
Но който бил е влюбен, той
разбрал е за какво говоря.

Превел Валери Петров

Advertisements

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

Валери Петров

Преди две-три години имах възможността да посетя далечно Мексико. Знаех твърде малко за мексиканската култура и при разговорите с литератори на тази страна – а понякога и с „обикновени“ хора – ми направи впечатление, че колкото пъти се отваряше дума за поезия, чувах да се повтаря едно име: „Сор Хуана, Сор Хуана“… За пръв път чувах за тази мексиканска поетеса от 17-и век и когато се запознах с творчеството и живота й, нейният образ ми се видя много интересен и си казах, че като се върна в родината, ще се опитам да преведа нещо от нея. Осъществих намерението си, наистина със закъснение, но и с радост, защото работата, макар трудна, се оказа много увлекателна.

Хуана Инес де Албахе и Рамирес де Сантияна, известна в испански-говорещия свят с монашеското си име Сестра Хуана Инес де ла Крус, се ражда от брака на баскски морски капитан и местна креолка през 1651 година в градчето Сан Мигел де Непантла, близко до града Мексико, тогава столица на „Нова Испания“. Хуана очевидно е била това, което сега наричаме „дете-чудо“: на три години вече чете и пише, на осем съчинява някакво религиозно похвално слово в стихове, на дванайсет овладява латинския език (като, на няколко пъти реже косата си със заричания да изучи еди-що-си, докато тя израсте отново) изчита цялата библиотека на своя дядо и умолява родителите си да я пратят да учи в столицата, предрешена като момче. Изобщо проявява необичайна за момичетата от онова време жажда за знания. И успява – 13-годишна, е приета в двора на Вицекраля, като придворна дама на съпругата му. Там така смайва със познанията си всички, че бива свикана нарочна комисия от 40 учени, която успява да установи дали необикновената й ранна образованост „се дължи на положен труд или на откровение свише“. При този изпит, по думите на Вицекраля, тя напомняла „кралски галеон, обкръжен от дребни лодчици“. Така провинциалното девойче се превръща едва ли не в център на столичния интелектуален живот и бива ухажвана отвсякъде, но пред перспективите за един брак на високо социално равнище, който осъждал жените от онова време на бляскав, но бездуховен живот, предпочита манастира. Едва навършила 18 години, тя в присъствието на Вицекраля, двора му и целия столичен елит постъпва в братството на манастира „Свети Херонимо“.

Нейното монашество обаче е от особен вид: килията тя превръща в средище на културен живот, в който се обсъждат проблеми на философията, литературата, реториката физиката, математиката, музиката. От нея поддържа жива писмовна връзка с европейския и латиноамериканския интелектуален свят. Тук тази необикновена жена се отдава на поезията и пише многобройни стихове, пиеси, религиозни мистерии, „рими по случай“ във всички форми на властващия по нейно време късен барок, но жанрът, който ще прослави монашеското й име, е… любовната лирика. Заради нея тя ще трябва да преодолява неодобрението и съпротивата на семейство и обществено обкръжение, които превръщат творческите й прояви в повод за клюки и обществен скандал. Заради тях тя търпи укорите на своя изповедник и наказанията, които той й налага, бори се със самата себе си. Но сякаш не й стига несъвместимостта на монашеския сан с интимните теми, които развива в своите сонети, романси, „глоси“, „редондильи“, тя, ерудирана и в теологията, влиза в спор с високи авторитети на католическата църква: критиките, които отправя към един португалски проповедник, известен от двете страни на океана, й струват едно публично писмо на Архиепископа на гр. Пуебла, който, скрит под името „Сестра Филотея“, я порицава строго за научните й и поетически занимания, влизащи в разрез с религиозните правила. Упоритата поетеса отвръща също публично с едно дълго писмо в проза, озаглавено „Отговор на Сестра Филотея де ла Крус“, от което литературната история по-късно ще узнае много за живота и душевните мъки на поетесата.

А животът и творчеството на сестра Хуана са истинско явление за времето си. Естествено, както казах, като форма и стил, тя е напълно в духа на барока, чийто главен представител и владетел на вкусовете е по това време испанският поет Луис де Гонгора (1561-1627) с неговия крайно изтънчен, измъчен, достъпен само за избрана публика стил. И все пак в стиховете на Сестра Хуана живият талант и искреността на чувствата си пробиват път през на места усложнения строеж на фразата, митологичните отпратки. Нещо повече – при внимателно вглеждане читателят се убеждава, че гонгористките маниеризми, на пръв поглед само явления на модата, всъщност позволяват на авторката – както е и при сонетите на Шекспир – да предава в най-тънките му оттенъци променливото и сложно любовно чувство. Тези качества правят тъй, че лириката на Сестра Хуана успява да премине през вековете и да стигне до нас, свежа и истинска, почти каквато е била за съвременниците на авторката й от 17-и век.

Навлязла в своята зрялост, поетесата е свидетелка на дълбока криза в обществения и духовен живот на испанското задморско владение – кървави социални сблъсъци разклащат колониалната власт, въстания на местното население, глад и епидемия обезлюдяват страната. Всичко това се отразява върху жаждата за творчество на поетесата. Тя разпродава 5-те хиляди тома на своята библиотека и научния си инструментариум, за да раздаде на нуждаещите се получените средства, отдава се на борбата с върлуващата чума и, заразила се от нея, умира в разцвета на силите си през 1695 г.

Такива са животът и творчеството на Хуана Инес де ла Крус. През 18-ия век те потъват временно в забрава, но следващите векове оценяват по достойнство тази рядко одарена, изпреварила века си жена (между другото далечна предшественица на поборничките за женските права), чийто образ израства и ни става дълбоко симпатичен, като си представим, че тя е живяла и храбро защитавала мислите и чувствата си във века на отказа от ренесансовия хуманизъм, на католическата реакция, ознаменувана от Трентския събор, на Инквизицията на „аутодафе“ – тата и лова на вещици. Странно, но именно през 18-ия век този на просвещението – името на мексиканската поетеса временно потъва в забрава, и все пак истинските духовни ценности не загиват и следващите времена дават на Сестра Хуана заслуженото й място в историята на световната литература: името й става популярно в Испания и латиноамериканския свят главно във връзка с любовната й лирика, чиято живост и искреност се опитах да предам на български и публикувам тук.

източник: брой 5-6, 01.05.2002