Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Tag Archives: Дилън Томас

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се месят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огяват нощта.
И да полудеят, няма да попаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, що не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

Равиделява там където слънце не изгрява

Равиделява там където слънце не изгрява,
където не струи море, водите на сърцето
напират неизменни
и със светулки във главите призраци сломени,
на светлината ято,
се нижат през плътта, която костите не скрива.

Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва
и младостта, и семето, а старостта изгаря;
ако не шава семе,
плодът човешки до звездите чак ще се възземе –
смокиня яснокора;
без восък ако е свещта, тя косъма оголва.

Разсъмва се мрачевината, скрита зад очите,
от полюсите в черепа и стъпалата руква
на бурна кръв морето;
отдън неоградените си кладенци небето
към тази пръчка бликва,
която е предсказала в усмивката сълзите.

Нощта закръгля в орбитите, както й харесва,
като луна катранена на сверите предела;
ден над костта изгрява;
там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава
живодеряща хала;
а лентата на пролетта под клепките провисва.

Развиселява на потайни двори зад стобора,
над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;
щом логиките гаснат,
на почвата през окото потайностите раснат
и кръв под слънцето играе;
над голите пустеещи земи зората спира.

Не си отивай кротко в тъмнината

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Не си отивай кротко в тъмнината!
Преди здрача да беснее старостта!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Мъдрецът, в края си приел съдбата,
не смогнал с реч да освети нощта,
не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,
оставил крехките си дни в ширта,
вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,
разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,
не си отива кротко в планината.

Суровият, прогледнал в слепотата
за метеорите на радостта,
вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта!
Не си отивай кротко в тъмнината!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Тогаз бе моят новопосветен

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Тогаз бе моят новопосветен,
додето в бяла кръв на колене склонено
под звънката камбана на скалите
и под дванайсетте н аморското зелено,
навиващият солния часовник на водите
нощта повика и деня зелен.
Хермафродитът на морето в мен,
охлючовекът в своите кораби пламтящи
с прехапаните палуби под здрача
познаваше добре ужасните си страсти
и виква пак на пола воден катерача
зелената скала на зрак свещен.

Кой в този неизброден лабиринт
на приливи и люспен път през ветровете
в издухана от месеца черупка
избягал в плоските платн ана градовете,
които виснат върху тази рибя дупка,
не впада ли зеления Му мит?
Опнете снимките на сол пред всеки,
скръбта пейзажна, многоцветната любов
огледайте то хората до кита,
та туй дете зелено в дрямка тъй честита
да види пряко перка, огън и покров
на времето платнените пътеки.

Той снима цялата ми суета.
Във вятър хванати с дъгите ко’си
прииждат над водите вездесъщи
от къщи и от паркове децата боси,
които разговарят с палци и на пръсти,
и с тях – момчето с маска без глава.
И макарите му и тайните слова
навиващият тази гледка завъртяна
като кълбо от езера нави
и после хвърли приливите на екрана
лик на любов, та чак сърцето ми кърви
от драматична морска широта.

Историята моя кой разби?
Годишният ми плет е окуцял от кремък,
коса без ръб и водно острие.
„Кой грабва снимката без образ и отенък
от утре крачещото битие
вместо с око – с оракул може би?“
Ах, времето така ме прокоби.
„Не ще те стигне времето – Той в миг натърти, –
нито зеленото ще изтече.
Кой неизсмукано сърце ще отсече,
о, вий, зелени, неродени и немъртви?“
Видях как времето ме доуби.

Аз жадувах да се махна надалеч

Аз жадувах да се махна надалеч
на кухата лъжа от съскащата жлъч
и на ужасите стари от нестихващата глъч,
всеки миг все по-ужасна, докато по здрач
денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;
аз жадувах да се махна надалеч
от повтарящите се безкрайни поздравления,
защото призраци гъмжат под небосклона
и по листа призрачни еха се гонят,
и от този тътен на послания и посещаения.

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх
да не се взриви животът, недотлял докрай
сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,
а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи.
Нито пък на нощта от древната уплаха,
шапката, отделяща се от косата,
устните, свити пред телефона,
за перото на смъртта не ще се хвана.
Не, не искам тъй в смъртта да се снижа –
полу-условност и полу-лъжа.

 

превод от английски Александър Шурбанов 

Уши в кулите чуват

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят на портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристигат вън от залива.
да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце на портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непоснати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

Онази сила дето през зелен фитил извлича цветето

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава
И аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата на мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
И аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И аз не мога да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта; ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен
как по моята постеля е полазил червеят.

Един развой във небесата на сърцето

превод от английски Александър Шурбанов

 

Един развой във небесата на съцето
превръща влага в суша; златно жито
прораства в злия мраз на гроба
Един нов лъх, над вените развихрил грива,
нощта превръща в ден; кръвта изгрява
за червеевата прокоба.

Един развой в окото предвещава
мрак на костта; плодилата утроба
засмуква в себе си небитието

Едно смрачаване в небето на окото
преполовява зрака му; морето
се срива пред брега без мяра.
И семето, което брули слабините,
събира само част от плодовете,
додето вятърът примира.

И плътта и костите са ветровете
влажни и сухи; живи редом с мъртви-
два призрака – се движат пред окото.

Един развой във небесата на света ни
превръща призрак в призрак; всички тленни
на двойна сянка стават жертви.
Един развой луната в слънцето издухва,
завесата от суха кожа смъква
и ти, сърце предаваш свойте мъртви.

САМО С ПОДПИС

Ръката, дето се подписа на листа,
срази цял град.

С петте си суверенни пръста
таксува вместо данък – дъх.

Умножи по две
кълбото от земни мъртъвци
и раздели страна с черта на дроб.

Тез пет крале осъдиха един друг крал на смърт.

Могъщата ръка
довежда до извивката наклонена на рамо сгърбено.
Сухожилията в ставите й
са парализирани от тебешир, отложен в шипове.

Едно перо от гъска
сложи края на убийствата,
които прекратиха всеки преговор, уреждащ спор.

Ръката,
дето договор подписа мирен,
треската роди и глад отгледа…
И ненаситни хищници привлече…

Велика е ръката,
подчинила за владение с юзди човека
само с име драснато, на робство да го обрече.

Петте крале
броят убитите, но не смекчават, зная,
позасъхналата, но незаздравяла рана.
Нито гладят бръчките с милувка по челото…

Ръката
е суров владетел.
Както управляват безпристрастно боговете в рая,
така и тя тук милости раздава,
защото не текат сълзи от нея, както от окото…

Превод от английски: Искра Пенчева