Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Приказка

Advertisements

От „РОЗАТА НА СВЕТЛИНАТА

***
Във търсене на скритата причина
за неслучайно проявено следствие
събудих неочаквано лавина.
Въпроси.

А след тяхното нашествие,
потънала в прегръдката им тежка,
откривах сред неясните миражи
на минали и настоящи грешки
спасение.

И давах си куража,
че мога,
трябва
и ще оцелея.

Повярвах в мъдростта на планината,
подсказала ми, че светът живее,
дори когато се руши скалата.

***

ЖИВОТЪТ СКРИТ Е В ДРЕБНИТЕ НЕЩА

Животът скрит е в дребните неща.
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта,
с човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух свободен
в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите, непринудено родени.
Най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време…

Бисерка Каменова

От „И ТЪРСЯ ОГЛЕДАЛО ЗА ДУШАТА”:

***
Когато се изкачваш към Върха
и въздухът почти не ти достига,
разбудената птица на страха
във ритъм луд гърдите ти разбива.

Когато неочаквана сълза
е замъглила ясната посока,
откриваш Връх, наречен Свобода.
Измамно близо. И съвсем високо.

***
Ако, случайно ме погуби,
Мигът на някакво вълшебство,
Оставям ви като наследство:
Усмивка.
Стих.
И куп заблуди.

Кой е виждал вятъра?

Кой е виждал вятъра?
Нито аз, нито вие.
Но когато листата потрепват,
вятърът минава от там.

Кой е виждал вятъра?
Нито вие, нито аз.
Но когато дърветата кланят главите си,
вятърът минава.

Айзък Азимов (мисли)

Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си ѝ благодарен.

Ако гладна мечка те измъкне от челюстите на вълк, нямаш причина да си ѝ благодарен.

плагиатство

за което нищо не се знае

ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима
и светла, тя дори не знае, че луна е;
а пясъкът, че пясък . не ще узнае
вещ никоя, че форма странна има.
Остават роговите фигурки тъй чужди
на шахмата абстрактен, колкото ръката,
която ги насочва. Може би съдбата
ни с кратки слуки и тегла без нужда
е инструмент на Другиго. Това не знаем;
да го наричаме Бог, не помага много.
Напразни са страхът и смътната тревога,
молитвите начевани, с които се терзаем.
Кой лък ще е отправил някога стрелата,
която съм? Коя – целта сред висината?

сънят

АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?

угризението

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Предадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.

мигът

Къде остават вековете, времето къде е
на мечове, които на татарите се присъниха,
къде са крепките страни, които изравниха,
къде дървото на Адам и другото, в Юдея?
самотно настоящето е. Паметта отново
съгражда времето. Вървежът на стрелките
е навик и измама. Суета е скрита
в годината, тъй както и в аналите световни.
между зората и нощта е цяла бездна
от светлини, агонии и безпокойства;
лицето там не е ликът ти свойствен,
в огледалата мътни на нощта което се оглежда.
Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е;
Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш.

розата

Неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, дето в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от която и да е градина или привечер,
розата, която се възгражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

не си останалите

Не ще спаси те онова, което други
написаха, които твоят уплах умолява;
не си останалите и сега се разпознаваш –
сърцевина на лабиринта, който е заслуга
на твойте бавни стъпки. Нито те спасява
агонията на Исус или Сократ, ни
Сидхарта непорочният, приел смъртта си
в една градина, докато денят изтлява.
Прах е написаната дума вече
от твоята ръка и словото, родило
се от устата твоя. В Хадес няма милост
и е нощта на Бога безконечна.
Ти, изграден от времето си, безпределно
Е времето. А ти си всеки миг отделен.

в превод на Рада Панчовска

Хорхе Луис Борхес (цитати)

Факт е, че поезията не е на книгите в библиотеката. . . . .  Поезията е срещата на читателя с книгата, откритието на книгата

Факт е, че поезията не е на книгите в библиотеката. . . . . Поезията е срещата на читателя с книгата, откритието на книгата

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

Валери Петров

Преди две-три години имах възможността да посетя далечно Мексико. Знаех твърде малко за мексиканската култура и при разговорите с литератори на тази страна – а понякога и с „обикновени“ хора – ми направи впечатление, че колкото пъти се отваряше дума за поезия, чувах да се повтаря едно име: „Сор Хуана, Сор Хуана“… За пръв път чувах за тази мексиканска поетеса от 17-и век и когато се запознах с творчеството и живота й, нейният образ ми се видя много интересен и си казах, че като се върна в родината, ще се опитам да преведа нещо от нея. Осъществих намерението си, наистина със закъснение, но и с радост, защото работата, макар трудна, се оказа много увлекателна.

Хуана Инес де Албахе и Рамирес де Сантияна, известна в испански-говорещия свят с монашеското си име Сестра Хуана Инес де ла Крус, се ражда от брака на баскски морски капитан и местна креолка през 1651 година в градчето Сан Мигел де Непантла, близко до града Мексико, тогава столица на „Нова Испания“. Хуана очевидно е била това, което сега наричаме „дете-чудо“: на три години вече чете и пише, на осем съчинява някакво религиозно похвално слово в стихове, на дванайсет овладява латинския език (като, на няколко пъти реже косата си със заричания да изучи еди-що-си, докато тя израсте отново) изчита цялата библиотека на своя дядо и умолява родителите си да я пратят да учи в столицата, предрешена като момче. Изобщо проявява необичайна за момичетата от онова време жажда за знания. И успява – 13-годишна, е приета в двора на Вицекраля, като придворна дама на съпругата му. Там така смайва със познанията си всички, че бива свикана нарочна комисия от 40 учени, която успява да установи дали необикновената й ранна образованост „се дължи на положен труд или на откровение свише“. При този изпит, по думите на Вицекраля, тя напомняла „кралски галеон, обкръжен от дребни лодчици“. Така провинциалното девойче се превръща едва ли не в център на столичния интелектуален живот и бива ухажвана отвсякъде, но пред перспективите за един брак на високо социално равнище, който осъждал жените от онова време на бляскав, но бездуховен живот, предпочита манастира. Едва навършила 18 години, тя в присъствието на Вицекраля, двора му и целия столичен елит постъпва в братството на манастира „Свети Херонимо“.

Нейното монашество обаче е от особен вид: килията тя превръща в средище на културен живот, в който се обсъждат проблеми на философията, литературата, реториката физиката, математиката, музиката. От нея поддържа жива писмовна връзка с европейския и латиноамериканския интелектуален свят. Тук тази необикновена жена се отдава на поезията и пише многобройни стихове, пиеси, религиозни мистерии, „рими по случай“ във всички форми на властващия по нейно време късен барок, но жанрът, който ще прослави монашеското й име, е… любовната лирика. Заради нея тя ще трябва да преодолява неодобрението и съпротивата на семейство и обществено обкръжение, които превръщат творческите й прояви в повод за клюки и обществен скандал. Заради тях тя търпи укорите на своя изповедник и наказанията, които той й налага, бори се със самата себе си. Но сякаш не й стига несъвместимостта на монашеския сан с интимните теми, които развива в своите сонети, романси, „глоси“, „редондильи“, тя, ерудирана и в теологията, влиза в спор с високи авторитети на католическата църква: критиките, които отправя към един португалски проповедник, известен от двете страни на океана, й струват едно публично писмо на Архиепископа на гр. Пуебла, който, скрит под името „Сестра Филотея“, я порицава строго за научните й и поетически занимания, влизащи в разрез с религиозните правила. Упоритата поетеса отвръща също публично с едно дълго писмо в проза, озаглавено „Отговор на Сестра Филотея де ла Крус“, от което литературната история по-късно ще узнае много за живота и душевните мъки на поетесата.

А животът и творчеството на сестра Хуана са истинско явление за времето си. Естествено, както казах, като форма и стил, тя е напълно в духа на барока, чийто главен представител и владетел на вкусовете е по това време испанският поет Луис де Гонгора (1561-1627) с неговия крайно изтънчен, измъчен, достъпен само за избрана публика стил. И все пак в стиховете на Сестра Хуана живият талант и искреността на чувствата си пробиват път през на места усложнения строеж на фразата, митологичните отпратки. Нещо повече – при внимателно вглеждане читателят се убеждава, че гонгористките маниеризми, на пръв поглед само явления на модата, всъщност позволяват на авторката – както е и при сонетите на Шекспир – да предава в най-тънките му оттенъци променливото и сложно любовно чувство. Тези качества правят тъй, че лириката на Сестра Хуана успява да премине през вековете и да стигне до нас, свежа и истинска, почти каквато е била за съвременниците на авторката й от 17-и век.

Навлязла в своята зрялост, поетесата е свидетелка на дълбока криза в обществения и духовен живот на испанското задморско владение – кървави социални сблъсъци разклащат колониалната власт, въстания на местното население, глад и епидемия обезлюдяват страната. Всичко това се отразява върху жаждата за творчество на поетесата. Тя разпродава 5-те хиляди тома на своята библиотека и научния си инструментариум, за да раздаде на нуждаещите се получените средства, отдава се на борбата с върлуващата чума и, заразила се от нея, умира в разцвета на силите си през 1695 г.

Такива са животът и творчеството на Хуана Инес де ла Крус. През 18-ия век те потъват временно в забрава, но следващите векове оценяват по достойнство тази рядко одарена, изпреварила века си жена (между другото далечна предшественица на поборничките за женските права), чийто образ израства и ни става дълбоко симпатичен, като си представим, че тя е живяла и храбро защитавала мислите и чувствата си във века на отказа от ренесансовия хуманизъм, на католическата реакция, ознаменувана от Трентския събор, на Инквизицията на „аутодафе“ – тата и лова на вещици. Странно, но именно през 18-ия век този на просвещението – името на мексиканската поетеса временно потъва в забрава, и все пак истинските духовни ценности не загиват и следващите времена дават на Сестра Хуана заслуженото й място в историята на световната литература: името й става популярно в Испания и латиноамериканския свят главно във връзка с любовната й лирика, чиято живост и искреност се опитах да предам на български и публикувам тук.

източник: брой 5-6, 01.05.2002

когато те измислих

Платно

Платно

Тема: Настроение
Автор плэйкаста: kalin8
Создан: 7 октября 2009 13:00

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС (цитати)

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай трябва да продължиш да вярваш в хората.

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай трябва да продължиш да вярваш в хората.

В КРАЯ НА АВГУСТ

С бели кореми висят мъртвите риби
сред водната леща между тръстиките.
Враните имат крила да избягнат смъртта.
Понякога зная, че Бог
е загрижен най-много за дните на охлюва.
Построява му къща. Но нас не обича.

Бяло знаме от прах влачи по здрач автобусът,
когато прибира отбора по футбол.
Луната проблясва сред върбалака
ведно със звездата вечерница.
Колко си близо, безсмъртие, в крилото на прилепа,
в двойката фарове,
които по хълма се спущат.

1955

превод –  ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

ПОСЛАНИЯТА НА ДЪЖДА

Известия, за мен определени,
трополят от дъжд на дъжд,
от каменен на керемиден покрив,
разпространяват се като зараза,
контрабандна вещ, доставена на някой,
който не я иска –

Отвъд стената ламарина на прозореца дрънчи,
ехтящи буквички, които се подреждат
и дъждът говори
на език, за който мисля,
че не разбира никой, освен мене –

Изумен дочувам
послания на отчаянието,
послания на бедността
и послания на упрека.
Обижда ме, че са отправени към мен,
понеже никаква вина не чувствам.

С ясен глас изричам,
че не се страхувам от дъжда и неговите обвинения,
също и от онзи, който ми ги праща,
че ще дойде час,
когато ще изляза да му отговоря.

1949


Превод от немски: ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

Приличаше на празник…

В онази сутрин мама изпищя.
Дотича баба, стъпквайки полите си.
А дядо- най-спокойният от тях,
треперещо ме грабна. Като прилеп.

И детството, пораснало до смок
изви последна сянка по стените.
За пръв път виждах празното стъкло,
което зад пердето се прикриваше…

Започнаха да идват и съседи.
Приятели. Роднини. Непознати.
С такава чужда жалост ме оглеждаха,
че почнах да очаквам близостта им.

Приличаше на празник. На парад.
С две евтини цветя дойде и Господ.
И взе от пет годишна дъщеря
единствения татко. Вместо прошка.

 

pin4e (Павлина Йосева)

Утрешните мъже

Вие, жени, насаме с хладилника,
свързани с парцала за прах,
с един живот без любов,
погрижете се за момчетата,
които скучаят по улиците
и гледат как миете прозорци,
възхищават се тайно на вашите гърди,
на божествените ви бедра –
подарете им усмивка, защото
за вас те бленуват.
Облекчете им летните мъки,
освободете ги от техните кожени якета,
от техните тенекиени думи
и хромирани чувства, покрийте
тръпнещата им голота с целувки.
Бъдете добри към утрешните мъже, мили мои,
задоволете с тях желанията си;
попречете им да станат и те като другите,
жестоки и хладни,
а цъфтящите им жени да униват
насаме с хладилника и парцала за прах,
в един живот без любов.

Lady Lazarus

Направих го отново.
На всеки девет години веднъж
успявам ––

Нещо като ходещо чудо, кожата ми
светла като нацистки абажур,
десният ми крак

преспапие,
лицето ми от черти е лишено, тънко
еврейско платно.

Отлепи салфетката.
O враже мой.
Ужасявам ли те? –

Носът, очните ябълки, пълният комплект от зъби,
киселият дъх
ще изчезнат само след ден.

Скоро, скоро плътта,
която могилата яде ще бъде
дом на моето тяло.

И аз усмихната жена.
съм само тридесет годишна.
И имам девет котешки живота.

Този живот е номер Три.
Що за смет
да изтребваш всяко десетилетие.

Той е хилядите влакънца
и тълпата, чупеща ядките.
Пробиваща си път

ме развива от ръцете до краката –
Големият стриптийз.
Господа и дами.

Това са моите ръце
Коленете ми.
Може да съм кожа и кости,

но пък съм съвсем, съвсем същата жена.
Бях на десет, когато се случи за пръв път.
Беше случайност.

Вторият път мислих
да издържа докрай и да не се върна никога вече.
Но се скрих.

Като в морска черупка.
А те звъняха ли звъняха
И като лепкави перли червеите от мен събираха.

Да умреш
е изкуство, като всичко останало.
И аз го умея чудесно.

Правя го така, все едно е като в ада.
Правя го така, все едно е реално.
Вероятно мога да го нарека мое призвание.

Да го направиш е лесно в стаята сам.
Да го направиш е лесно без движение.
Театрално е.

Да се върнеш в широкия ден.
На същото място, със същото лице, със същия грозен
вик на удивление:

„Това е чудо!“
Което ме поваля.
Иска се заплащане

за да видиш белезите ми, заплащане
за да чуеш сърцето ми –
то наистина тупти.

И се иска заплащане, много голямо заплащане
за дума или докосване
или за малко кръв,

за частица от косата или одеждите ми.
Така, така, Хер Доктор
Така, Хер Враг.

Аз съм Вашия опус,
Аз съм Вашето скъпо,
от чисто злато дете,

което топи се до крясък.
Въртя се и горя.
Не се съмнявайте, че подценявам Вашата загриженост.

Пепел, пепел –
Ръчкате и бъркате.
Плът, кости, няма нищо там –

Торта от сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Хер Господи, Хер Луцифер
Пазете се.
Пазете се.

С косите си рижи
от пепелта се аз надигам
и хората като въздуха изяждам.

 

Силвия Плат прави три опита за самоубийство (през 10 години) и последният е фатален

Огледало

Аз съм сребърна и точна. Без предубеждения.
Това, което виждаш, поглъщам го веднага.
В чистия му вид – без примес от любов или омраза.
Не съм жестока, само съм правдива –
Око на малък бог, четириъгълно.
През повечето време медитирам в отсрещната стена.
На точици е, розова. Толкова дълго я гледах
че се превърна в част от сърцето ми. Но тя трепти.
Лица и мрак разделят ни отново и отново.
Сега съм езеро. Една жена над мене се надвесва,
търсейки моята близост, заради това, което е.
След това извръща поглед към лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
Възнаграждава ме със сълзи и разтревожени ръце.
Важна съм за нея. Тя идва и си отива.
Всяка сутрин лицето й замества мрака.
В мен тя удавила е младо момиче, и сега от мен старица
се издига ден след ден към нея, като една ужасна риба.

в превод на Юлияна Радулова

Съперницата

Ако се усмихнеше, луната би приличала на теб.
Ти имаш същото въздействие:
На нещо хубаво, но неоставящо нищо след себе си.
И двамата сте безмилостни крадци на светлина.
Устата й във форма на О скърби за света; твоята е непокътната,
И първото ти призвание е да приковаваш всичко.
Събуждам се в мавзолей и ти си тук,
Пръстите ти почукват върху мраморната маса,
търсещи цигари,
Надменен като жена, малко по-малко нервен,
умиращ от желание да кажеш нещо неуместно.

Луната също унижава своите предмети,
но денем е абсурдна.
Недоволствата ти, от друга страна,
пристигат по пощата с любящо постоянство,
бели и празни, обширни като въглероден окис.
Нито един ден не е защитен от нови твои действия,
може би си на развлечение в Африка, но винаги мислиш за мен.

в превод на Юлияна Радулова

Любомир Левчев (цитати)

Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи.

Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи.

Блус

Жена ти да избяга
с най-добрия ти
Приятел. Приятелят
ти – да ти липсва.

из „ОЩЕ ЕДНО ЕВЕНТУЛНО ПИСМО “

та те само  два пъти в годината, нали, пресичат  през центъра  на тоя малък град? И само тогава  ГОВЕДАТА  не са наистина невидими. Тогава те  не са наистина невидими! Говедата  в такива дни за образ и поука стават.

та те само два пъти в годината, нали, пресичат през центъра на тоя малък град? И само тогава ГОВЕДАТА не са наистина невидими. Тогава те не са наистина невидими! Говедата в такива дни за образ и поука стават.

поет

Така ужасно задължителна
е тази дума, сякаш кряска
лице иззад желязна маска,
занитена от пръстите на Бог.
Поетът е човек без срок
за лудница, затвор или живот.
Каквото и да кажеш, ти,
когато го четеш – мълчиш. И
само можеш да се чудиш
как пеперудите са от олово
и въпреки това летят, тъй леки,
в главата му, изгубваща
се по пътеката – напред.