Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Category Archives: поезия

Анна Мария Станоева – стихове

О, колко незавършеност във мене…
Ухаят дните ми “на тебе”…
В ушите ми цъфтежа на нещата
тъй шумен е!

Като разлистване
на дъжд в дърветата.

сънувах,
на испанките
горещите очи,
синьо-мургавите сенки
във косите им.

Някъде в прохладата на мрака,
в нажежено-белите си къщи,
зад прозорците
брадати от бръшляна,
те показват силуета си
и изчезват като отражения
по неравната повърхност
на водата…при фонтана.

на пазара бе оранжево
от портокали

Жените хващаха оранжевите сфери,
изпънати от сокове, готови
да изригнат под напора на топлината.
Ръцете на жените
изглеждаха кафяви
като напукани от жажда
земни пластове.

Мълчаха под забрадките
контрастно-черни на лимоните
и оранжево-червеното
на портокалите.
Ограждали лагуните,
защото имало акули.

На плажа тези
плащат баснословно
за да живеят във хотелите
със изглед към морето.
Камериерките и хубавите им усмивки
понякога изпращат за последно…
А после новият стои
и гледа през прозореца,
ругае дъждовете
и мокрите цигари.

Пътуване
на сънищата до Испания…
Съседката изключи грамофона
и секна плътния “карменов” глас,
кърваво-червената корида,
ревът на грозния и черен бяс
в огромната, облещена муцуна…

Бикът изпънал твърда шия – умира
без да сподавя порив на омраза
дори и към червеното в кръвта си…

Последното бе слънцето
изстиващо в зеницата със сетен дъх
млечно-бяло слънце
над пясъчните хълмове.

автор: Анна Мария Станоева

Advertisements

Портрет на една жена

Вие сте за ума ни винаги Саргаското море,

Лондон не е около вас от двадесет години

и блестящи параходи ви отнасят към различни

идеи, слухове, останки от нещата,

странни късчета познание и скъпоценности без стойност.

Големи умове ви срещаха — все в търсене на нещо друго.

Вие сте била второстепенна винаги. Трагично ли е?

Не. Вие предпочитате това пред срещания случай:

на глупав мъж, тъй глупав и послушен,

със среден ум, по-беден от едничка мисъл на година.

О толкова сте търпелива, виждал съм ви да стоите

с часове, когато чакате случайно да доплува нещо.

И сега ще плащате. Да, вие щедро плащате.

Вие сте такава интересна личност, идва се при вас

и се отива след това със странна полза:

улов на трофеи и внушена някаква идея;

факт, който доникъде не води, приказка за двама,

пълна с мандрагор или пък с нещо друго,

което би могло да е полезно, но не е изобщо.

което не запълва дупка и не върши нищо,

нито пък намира свойто време във веригата на дните.

Идоли от амбра или редки наслоения,

тона са вашите богатства, вашите съкровища; и все пак

тона море от толкова натрупани неща,

загадъчни подгизнали гори и новини блестящи:

в този бавен ход на светлини и бездни,

не! това е нищо! Нищо както всичко

съвсем не е за вас.

Все пак това сте вие.

автор: Езра Паунд

Канто XLVII

Автор: Eзра Паунд

И да умреш дори, запазваш разума си цял
Този звук се разнесе в тъмнината
Първо трябва да тръгнеш по пътя
към ада
През надвисналия мрак – към владенията на Прозерпина
дъщерята на Деметра, за да срещнеш Тирезий,
Сляп както преди, сега сянка в ада
Изпълнен със знание, което силните мъже не притежават
Преди да стигнeш до края на своя път
Ще познаеш сянката на една сянка,
И все пак, трябва да вървиш след знанието
Защото знаеш по-малко и от упоени зверове. phtheggometha
thasson
phtheggometha thasson
Малки факли се люлеят в залива
И морските клещи ги събират заедно.
Нептун пие след спада на прилива.
Тамуз! Тамуз!
Червеният пламък поема към морето.
През тази порта ти преминаваш.
Дълги лодки хвърлят светлини върху водата
И морските клещи ги събират вън
В подножието на скалата кучетата на Сцила ръмжат
Белите им зъби прегризват зъберите,
Но в бледата нощ малки факли се носят към морето
tu Diona
tu Diona
kai Moira t’Adonin
kai Moira t’Adonin

Морето се обагря в червено от Адонис,
Факлите горят с червена светлина под малки стъкленици.
Пшеничени кълнове покарват до олтара,
цвете от ранозрейни семена.
Две педи, две педи за една жена,
Която не вярва в нищо друго. Нищо няма значение.
Към това е нейното влечение, нейният стремеж,
Към това, което ти наричаш вечно променяща се цел,
Дали крясъка на кукумявка нощем или сока на кълновете,
Така или иначе, няма нищо неподвижно, никога нищо не спира
Над планината е призована нощна пеперуда
Заслепени бикове се втурват срещу мечовете, naturans
При тази пещера ти си призован, Одисей,
Чрез Моли ти си отдъхна за малко
Чрез Моли ти се освободи от едно легло,
за да се върнеш в друго
Тя не може да преброи звездите,
За нея те са просто блуждаещи дупки.
Започни да ореш
40 дни те стоят под морския бряг
И в долините, които лъкатушат към морето.
И когато жеравите отлетят високо
мисли за оран.
През тази порта ти преминаваш
Твоят ден е между една врата и друга
Впрегнати са два вола за оране
И шест в полето на хълма
Бяла грамада под маслините – белег за свличащи се камъни,
Мулета завързани за апсидата по пътя към хълма.
Това беше преди.
А сега малките звезди падат от маслиновите клони,
Размиваща се сянка затъмнява терасата
По-черна и от отлитаща лястовица
която въобще не се интересува от твоето присъствие
Черни са отпечатъците от крилата й върху керемидите
И изчезват заедно с нейния вик.
Толкова лек е товарът ти върху Земята
Не оставя дълбоки следи
Товарът ти е по-лек от сянка
И все пак ти прорязваш планината,
И дори белите зъби на Сцила не са толкова остри.
Намирал ли си гнездо – по-меко от влагалище
Намирал ли си по-добър покой.
Имаш ли обширни насаждения и дали твоята мъртва година
Ще донесе ранозрейни кълнове?
Прониквал ли си по-дълбоко в планината?

Светлината прониква в пещерата. Йо! Йо!
Светлината нахлува в пещерата,
Блясък върху блясъка!
През тези проходи аз стигнах до хълма:
Където трева пониква от моето тяло
И аз чувам корените й да си говорят
И въздуха е толкова свеж край моите листа,
Вятърът разтърсва клоните.
Зефир ще бъде ли по-нежен с тази клонка, Апелиота
с тази бадемова клонка?
По този път аз стигнах до хълма.
Загина,
Адонис загина.
Плодовете узряха после. Малките факли се люлеят от прилива
Морските клещи ги събират вън,
Четири флага до всяко цвете
Морските клещи придърпват факлите вън.
Затова мисли за своята оран
Когато седем звезди слязат долу, за да си починат
40 дни за почивка край морския бряг
И в долините, които лъкатушат към морето
kai Moira t’Adonin
kai Moira t’Adonin

Когато бадемовите клонки се разлистят в пламъци,
Когато нови кълнове покарат край олтара,
tu Diona, kai Moira
tu Diona, kai Moira
kai Moira t’Adonin
kai Moira t’Adonin

Който има дарбата да лекува
Който има власт над дивите зверове.

Обичам те – Пол Елюар

Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.

В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…

Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.

И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело,
Уверен в себе си.

Пол Елюар

Нощта не трае никога без край –

а има – щом като го казвам,

и щом като го потвърждавам –

в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют –
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с „лека нощ“ денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик –
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял –
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език –
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

 

Превод от френски:  Васил Сотиров

час за среща

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините…
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.

 

превод: Кирил Кадийски

още стихове тук

редят се белите огради

Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.

Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.

В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.

С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечни
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.

 

Превод:  Кирил  Кадийски

градски изгледи

Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
пред тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка… От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.

Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.

Аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
бог
и нови стихове валят в съня дълбок –
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет –
и от които аз не помня сутрин нито ред…

 

Превод: Кирил Кадийски

Първи ред

 с уважение към Борис Христов

 

„Слезе от хълма“ и стресна речта ми

моето позабравено съновидение.

Не го разпознах – от години съм  гърбом

пред пътеките на тихото време.

 

 

С хубава рокля и петък под ноктите

една жена надбяга своята сянка. 

Като птица седях,

                           ококорен,

и драскотините ми заздравяваха.

 

Във дланта на дете и корема на гълъб

репетирах толкова пъти живота си,

а тя е носила през мъжете си

                                                 четката,

с която на идване докосна окото ми.

 

Пред неизбежния страх от високо

свалям ризите си и отново,

въпреки всичките правилни думи,

ми се иска да сричам и да прохождам.

 

Да се науча преди края на лятото

на това леко предсънно мълчание.

Зад небето е сняг. И очакване,

което няма как да бъде разказано.

 

 

Димитър Гачев

Септември

Група местни се носят по-леко от сенки по вадите,

като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен,

аз си свивам брезент под главата и лягам по-празен.

Вече доста лeта все отвънка храната ми носят.

 

Аз пристигнах уплашен, но така са пристигали доста грабители

и едва ли изядох и хляб във едната им кръчма.

Две-три бири изпих. Преди да усетя за себе си,

че светът да се срути, никой няма и да ме потърси.

 

Други идваха близо, после биеха нервно децата си,

доста стари жени ме даряваха пръв с минзухари.

После тръгваха тъжни, преживели и скрили в престилките думи,

че са втори невести, че са курви

или че са бягали.

 

Ставах рано, подритвах листата, събрани грижливо,

да е трудно след мен да запалят

досадното време.

Беше смешно, но сякаш дочувах захлопване.

Зад гърба ми. И как си отдъхват с презрение.

 

Миши лапи обхождат стените и списват чудата история,

пощальонът артритен, боязлив и пиян балансира

с колелото си черно и с нещата, които е виждал,

а гърлата на фурните зейват по-хладно след всяко умиране.

 

Изпреварвам огньове, побои и печени чушки,

аз дойдох да остана, но тези земи са си техни.

Като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен.

Като сивата вар пред стените на всички миражни владения.

 

 

01.09. 2005

Димитър Гачев

И смъртта ще остане без царство

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се месят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огяват нощта.
И да полудеят, няма да попаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, що не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

Равиделява там където слънце не изгрява

Равиделява там където слънце не изгрява,
където не струи море, водите на сърцето
напират неизменни
и със светулки във главите призраци сломени,
на светлината ято,
се нижат през плътта, която костите не скрива.

Една пламтяща в скута свещ със топлина погалва
и младостта, и семето, а старостта изгаря;
ако не шава семе,
плодът човешки до звездите чак ще се възземе –
смокиня яснокора;
без восък ако е свещта, тя косъма оголва.

Разсъмва се мрачевината, скрита зад очите,
от полюсите в черепа и стъпалата руква
на бурна кръв морето;
отдън неоградените си кладенци небето
към тази пръчка бликва,
която е предсказала в усмивката сълзите.

Нощта закръгля в орбитите, както й харесва,
като луна катранена на сверите предела;
ден над костта изгрява;
там, дето няма студ, кожуха зимен разкопчава
живодеряща хала;
а лентата на пролетта под клепките провисва.

Развиселява на потайни двори зад стобора,
над връхчета на мисъл, дето под дъжда ухае;
щом логиките гаснат,
на почвата през окото потайностите раснат
и кръв под слънцето играе;
над голите пустеещи земи зората спира.

Не си отивай кротко в тъмнината

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Не си отивай кротко в тъмнината!
Преди здрача да беснее старостта!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Мъдрецът, в края си приел съдбата,
не смогнал с реч да освети нощта,
не си отива кротко в тъмнината.

Добрият мъж, изхвърлен от вълната,
оставил крехките си дни в ширта,
вие срещу смъртта на светлината.

Безумецът, възседнал синевата,
разбрал, че сам е внесъл тук скръбта,
не си отива кротко в планината.

Суровият, прогледнал в слепотата
за метеорите на радостта,
вие срещу смъртта на светлината.

И ти, мой татко, сам на висотата,
ругай, ридай с плача на яростта!
Не си отивай кротко в тъмнината!
Вий, вий срещу смъртта на светлината!

Тогаз бе моят новопосветен

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Тогаз бе моят новопосветен,
додето в бяла кръв на колене склонено
под звънката камбана на скалите
и под дванайсетте н аморското зелено,
навиващият солния часовник на водите
нощта повика и деня зелен.
Хермафродитът на морето в мен,
охлючовекът в своите кораби пламтящи
с прехапаните палуби под здрача
познаваше добре ужасните си страсти
и виква пак на пола воден катерача
зелената скала на зрак свещен.

Кой в този неизброден лабиринт
на приливи и люспен път през ветровете
в издухана от месеца черупка
избягал в плоските платн ана градовете,
които виснат върху тази рибя дупка,
не впада ли зеления Му мит?
Опнете снимките на сол пред всеки,
скръбта пейзажна, многоцветната любов
огледайте то хората до кита,
та туй дете зелено в дрямка тъй честита
да види пряко перка, огън и покров
на времето платнените пътеки.

Той снима цялата ми суета.
Във вятър хванати с дъгите ко’си
прииждат над водите вездесъщи
от къщи и от паркове децата боси,
които разговарят с палци и на пръсти,
и с тях – момчето с маска без глава.
И макарите му и тайните слова
навиващият тази гледка завъртяна
като кълбо от езера нави
и после хвърли приливите на екрана
лик на любов, та чак сърцето ми кърви
от драматична морска широта.

Историята моя кой разби?
Годишният ми плет е окуцял от кремък,
коса без ръб и водно острие.
„Кой грабва снимката без образ и отенък
от утре крачещото битие
вместо с око – с оракул може би?“
Ах, времето така ме прокоби.
„Не ще те стигне времето – Той в миг натърти, –
нито зеленото ще изтече.
Кой неизсмукано сърце ще отсече,
о, вий, зелени, неродени и немъртви?“
Видях как времето ме доуби.

Аз жадувах да се махна надалеч

Аз жадувах да се махна надалеч
на кухата лъжа от съскащата жлъч
и на ужасите стари от нестихващата глъч,
всеки миг все по-ужасна, докато по здрач
денят зад хълма потопи в морето пламнал меч;
аз жадувах да се махна надалеч
от повтарящите се безкрайни поздравления,
защото призраци гъмжат под небосклона
и по листа призрачни еха се гонят,
и от този тътен на послания и посещаения.

Аз жадувах да се махна надалеч, но ме е страх
да не се взриви животът, недотлял докрай
сред кухата лъжа, която уж лежи и спи,
а пръсне ли се под небето, ще ме ослепи.
Нито пък на нощта от древната уплаха,
шапката, отделяща се от косата,
устните, свити пред телефона,
за перото на смъртта не ще се хвана.
Не, не искам тъй в смъртта да се снижа –
полу-условност и полу-лъжа.

 

превод от английски Александър Шурбанов 

Уши в кулите чуват

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Уши в кулите чуват –
ръце роптаят на портите.
Очи изпод стряхата виждат –
пръсти върху ключалките.
Да отворя ли, или да чакам
сам до последния си ден,
невидим за очи на непознати
в тази бяла къща?
Ръце, какво ми носите –
отрова или грозде?

Отвъд този остров, обгърнат
от тънкото море на плътта
и от брега на костите,
лежи земя, недостижима за звука,
и хълми, за ума недостижими.
Ни птици, ни хвърчащи риби не смущават
безмълвния покой на моя остров.

Уши на този остров чуват –
вятърът прелита като огън.
Очи на този остров виждат –
кораби пристигат вън от залива.
да хукна ли към корабите
с вятъра в косите си,
или да чакам до последния си ден
и никакъв моряк да не посрещна?
Кораби, какво ми носите –
отрова или грозде?

Ръце на портите роптаят,
кораби пристават вън от залива,
дъжд плиска върху пясъка и керемидите.
Да пусна ли да влезе непознатият,
моряка да посрещна ли,
или да чакам до последния си ден?

Ръце на непоснати и трюмове на кораби,
какво ми носите – отрова или грозде?

Онази сила дето през зелен фитил извлича цветето

превод от английски Александър Шурбанов 

 

Онази сила, дето през зелен фитил извлича цветето
влече и моята зелена възраст; дето пръсва корените,
и мене също разрушава
И аз не мога да разкажа на приведената роза,
че зимата на мойта младост е превила.

Онази сила, дето през скалите влагата извлича,
влече и мойта кръв червена; дето пресушава струите,
превръща моите на восък.
И аз не мога да разкажа на туптящите си вени
как същата уста и ручея изсмуква.

Онази длан, дето завъртва в бистри вирове водата,
раздвижва и тресавищата; дето връзва вятъра,
и моя бял саван разпъва.
И аз не мога да разкажа на обесения клетник
как във варницата клокочи моя глина.

В самия извор времето е впило жадните си устни;
тече и се съсирва любовта; ала кръвта пролята
ще уталожи раните й.
И аз не мога да разкажа на вилнеещия вятър
как времето с небе звездите е обвило.

И аз не мога да разкажа на заровения влюбен
как по моята постеля е полазил червеят.

Един развой във небесата на сърцето

превод от английски Александър Шурбанов

 

Един развой във небесата на съцето
превръща влага в суша; златно жито
прораства в злия мраз на гроба
Един нов лъх, над вените развихрил грива,
нощта превръща в ден; кръвта изгрява
за червеевата прокоба.

Един развой в окото предвещава
мрак на костта; плодилата утроба
засмуква в себе си небитието

Едно смрачаване в небето на окото
преполовява зрака му; морето
се срива пред брега без мяра.
И семето, което брули слабините,
събира само част от плодовете,
додето вятърът примира.

И плътта и костите са ветровете
влажни и сухи; живи редом с мъртви-
два призрака – се движат пред окото.

Един развой във небесата на света ни
превръща призрак в призрак; всички тленни
на двойна сянка стават жертви.
Един развой луната в слънцето издухва,
завесата от суха кожа смъква
и ти, сърце предаваш свойте мъртви.

САМО С ПОДПИС

Ръката, дето се подписа на листа,
срази цял град.

С петте си суверенни пръста
таксува вместо данък – дъх.

Умножи по две
кълбото от земни мъртъвци
и раздели страна с черта на дроб.

Тез пет крале осъдиха един друг крал на смърт.

Могъщата ръка
довежда до извивката наклонена на рамо сгърбено.
Сухожилията в ставите й
са парализирани от тебешир, отложен в шипове.

Едно перо от гъска
сложи края на убийствата,
които прекратиха всеки преговор, уреждащ спор.

Ръката,
дето договор подписа мирен,
треската роди и глад отгледа…
И ненаситни хищници привлече…

Велика е ръката,
подчинила за владение с юзди човека
само с име драснато, на робство да го обрече.

Петте крале
броят убитите, но не смекчават, зная,
позасъхналата, но незаздравяла рана.
Нито гладят бръчките с милувка по челото…

Ръката
е суров владетел.
Както управляват безпристрастно боговете в рая,
така и тя тук милости раздава,
защото не текат сълзи от нея, както от окото…

Превод от английски: Искра Пенчева

Добър вечер – Дамян Дамянов

Vodpod videos no longer available.

Поезия на бесарабските българи (първа и втора част)

Стихотворения за любовта на автори българи от Бесарабия –
Михаил Бъчваров, Таня Танасова-Тодорова, Нико Стоянов, Анна Терзивец, Георги Барбаров.

Рецитал: Михаил Сакъзов и Елена Водинчар.

Втора зора

Как се притваря синьото ти цвете,
жена, широкият потир
на твоята неясна тайна, проста и безкрайна,
потира ти с присъщите му небеса;
как се закръгля със самото слънце
и се обагря с розовото на земята,
с луната и зората,
красивата ти външна форма
и твойто опако, това освободено тяло,
пред погледа на бързащото тяло,
очарователна измама, утринна жена,
ти, запечатана прекрасна урна!

Превод от испански: Стоян Бакърджиев

Редондиля, в която се описват неразумните последствия на любовта

Мъже, нападащи жените,
а не допускащи дори,
че плод на вашите игри
е туй, в което ги вините,

как, сеейки сред обществото
безспир презрение към тях,
желаете да са без грях,
като ги тласкате към злото?

Обсаждали със всички сили
сърцата им, подир това
разпространявате мълва,
че бързо са се съгласили.

Напомня детската ви мисъл
за някой малък рисувач,
от страх ударил го на плач
пред звяра, който е изписал.

Като Таис да бъдат лесни
в обсаждането ви се ще,
а след успех държите те
Лукреции да бъдат честни.
На огледалото се въси
глупецът – мътно му било! –
когато чистото стъкло
сам той е замъглил с дъха си.

Една съдба несправедлива
невинните жени гнети
отблъснатият клевети;
допуснатият се надсмива.

Два пътя имат те и всеки
им носи грозен етикет:
ще са или „сърца от лед“,
или „победи твърде леки“,

и все не могат те отгатна
какви мъжът ги би желал –
ако едната е „без жал“,
то другата ще е „развратна“!~

А как душевната си жажда
любящата да утоли,
като от първото боли,
а второто след ден досажда?

Едничка хитрата кокетка
в сърцата ви открива вход –
желаем ви щастлив живот
със нейната любов по сметка!

А към останалите всички
небрежно махвайте с ръка
и, озлобили ги така,
пак искайте да са добрички!

И где е истинският корен
на грешките им – може би
в отстъпилата пред молби,
а не в молителя упорен?

Във вас причината се крие,
че те са туй, което са –
каквито са ви по вкуса,
такива имате ги вие.

Не ги молете със такава
настойчивост и, виж, тогаз
от техните молби към вас
ще е досадата ви права.

Но аз ще вложа във войната
със наглостта ви ум и плам,
защото ви помагат, знам,
плътта, светът и Сатаната!

……………………………………………………………….
Любовна мъка ме терзае
и чувствам я, че ми тежи,
а на какво се тя дължи
горкото ми сърце не знае.

Тя ту ме стапя в мека нежност,
ту в хладна треска ме тресе
и почва като блян и все
завършва в черна безнадеждност.

И ето, горки сълзи лея
и този свят не ми е драг –
скръбта ме мъчи и все пак
не знам причината за нея.

Душата с него да се свърже
усеща подтик съкровен,
но щом усетя го до мен,
ръката си отдръпвам бърже,

че знам: щом блянът ми случайно
успява да добие плът,
във миг наместват се страхът
и неподозрението тайно,

така че даже да изпия
две глътки радост, начаса
разваля им, уви, вкуса
измислената дреболия,

и във доброто зло намирам,
и смея се със трепет скрит,
и от любов си давам вид,
че мразя го или презирам,

и глупости дребнави, празни
тъй мъчат моите гърди,
че безметежната преди
от всяка думичка се дразни.

Открила повод за обида,
поглеждам с хладен взор едвам
тогова, за когото, знам,
на смърт готова съм да ида.

И тъй – ту яростна, ту трезва –
живея в мъка ден след ден –
щом той далеч е, тя е в мен,
а щом до мене е, изчезва.

И с него логиката здрава
престава вече да важи,
щом тежкото не ми тежи,
а лекото ми натежава.

И тъй върху основи луди
смутените ми сетива
изграждат в моята глава
една постройка от заблуди,

която после рухва цяла
щом правдата се появи,
за да открия на какви
фантазии се е крепяла.

А болката ми тъй голяма
понявга бива, че гневът
във мен крещи: – Не, този път
у мен за него прошка няма! –

а корените й когато
потърся, се оказват те
досущ прищевки на дете,
откъм фантазии богато.

и страдам и осъждам строго
тоз безразсъден разум свой,
задето ме е мъчил той
за толкоз малко толкоз много.

Ала все още оскърбена,
душата ми за мъст ламти,
след туй разкайва се почти,
но пламва пак след два-три дена,

и жаждата си утолила
със поучителен урок,
той вижда ми се твърде строг
и ставам прекалено мила,

и горделивата ми устна,
с усмивчица, му дава знак,
че ако би опитал пак
до себе си ще го допусна.

И на мечтите се отдавам,
макар да зная, че са грях,
и едновременно за тях
осъждам се и оправдавам

И нито думата му нежна
поражда сигурност във мен,
ни присмехът му откровен
в тъма ме хвърля безнадеждна,

и все уж искам да разсея
обгърналата ме мъгла
и търся правдата, ала
избягвам срещата със нея.

Но нека чулият да стене
душата ми в подобен ад
не става неин адвокат,
във делото му срещу мене,

защото скъпото му име
от скръб охуля ли все пак,
за мен ще стане кръвен враг
тоз който с дума подкрепи ме,

и ако аз съм права даже,
ще го принудя с не една
юриспрудентска хитрина
от битката да се откаже,

и ще останат – знам – тогава
в очите на съда суров
виновна – жарката любов,
невинна – хладната забрава…

Но в мен любовната възбуда
гаси на разума лъча –
Налага се да замълча,
за да не кажат, че съм луда,

като ме чуят как се боря
с противоречия безброй…
Но който бил е влюбен, той
разбрал е за какво говоря.

Превел Валери Петров

Поезия от Лангстън Хюз (The Weary Blues)

Droning a drowsy syncopated tune,
Rocking back and forth to a mellow croon,
I heard a Negro play.
Down on Lenox Avenue the other night
By the pale dull pallor of an old gas light
He did a lazy sway . . .
He did a lazy sway . . .
To the tune o’ those Weary Blues.
With his ebony hands on each ivory key
He made that poor piano moan with melody.
O Blues!
Swaying to and fro on his rickety stool
He played that sad raggy tune like a musical fool.
Sweet Blues!
Coming from a black man’s soul.
O Blues!
In a deep song voice with a melancholy tone
I heard that Negro sing, that old piano moan–
„Ain’t got nobody in all this world,
Ain’t got nobody but ma self.
I’s gwine to quit ma frownin’
And put ma troubles on the shelf.“

Thump, thump, thump, went his foot on the floor.
He played a few chords then he sang some more–
„I got the Weary Blues
And I can’t be satisfied.
Got the Weary Blues
And can’t be satisfied–
I ain’t happy no mo’
And I wish that I had died.“
And far into the night he crooned that tune.
The stars went out and so did the moon.
The singer stopped playing and went to bed
While the Weary Blues echoed through his head.
He slept like a rock or a man that’s dead.

Песен за приятелството

Казва се приятел пръв, Но защо е той такъв? Затова че пръв полита в огъня да те спaси, пръв, и без да се запита прав ли си или не си. Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв ето – затова се казва, че приятелят е пръв!

Казва се приятел пръв, Но защо е той такъв? Затова че пръв полита в огъня да те спaси, пръв, и без да се запита прав ли си или не си. Пръв за теб леда пролазва, пръв за теб пролива кръв ето – затова се казва, че приятелят е пръв!

 

 

Есенно утро

Като петел огромен и червен
– защо във този вид и сам не зная –
надникна днеска есенният ден
в прозореца на хладната ми стая.

– Глупак с глупак! – ме клъвна стръвно той –
Със книгите ще ми се разтакава!
Око-ко-ри го този поглед твой,
недей пропуска красота такава!

Вий туй ръждиво огнено хоро
на мойта перушина във гората,
виж тоя чер, извит като перо
асфалтен път излъскан от водата,

виж онзи електрически кантон,
взел яркия кармин на моя гребен,
и виж небето, в чийто нежен тон
потънал съм като във сън вълшебен!

– Да – казах му, – красив си, но все пак,
макар че за окото ще е жалко,
във тенджерата с белия капак
студът ще те натика подир малко!

Но той все пак не спря да ме кълве:
– Е, именно! Не ще ме виждаш зиме!
Днес тук опий се с мойте цветове
и ако можеш в думи опази ме! –

…Това и правя, но не знам, дали,
избрал такава форма причудлива,
предал съм как сърцето ме боли
от туй, че и таз есен си отива.

Приказка

От „РОЗАТА НА СВЕТЛИНАТА

***
Във търсене на скритата причина
за неслучайно проявено следствие
събудих неочаквано лавина.
Въпроси.

А след тяхното нашествие,
потънала в прегръдката им тежка,
откривах сред неясните миражи
на минали и настоящи грешки
спасение.

И давах си куража,
че мога,
трябва
и ще оцелея.

Повярвах в мъдростта на планината,
подсказала ми, че светът живее,
дори когато се руши скалата.

***

ЖИВОТЪТ СКРИТ Е В ДРЕБНИТЕ НЕЩА

Животът скрит е в дребните неща.
В жест най-обикновен, ала човешки.
В любима песен, слушана в нощта,
с човек, умеещ да прощава грешки.
В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.
В стремежа да запазиш своя дух свободен
в несвободното ни време.
Да не виниш за всичко някой друг.
Да не превръщаш обичта във бреме.
Във ручеите топли на кръвта.
В сълзите, непринудено родени.
Най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време…