Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Monthly Archives: септември 2011

Обичам те – Пол Елюар

Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.

В кого да се огледам, ако не в самата теб не се и виждам?
Без теб не виждам нищо аз, пустиня безпределна само.
Между отдавна и сега
Успявах често от смъртта бедняшка аз да се избавя.
Не можех да пробия гладката стена на мойто огледало
И трябваше живота дума по дума сам да разгадая
Като в забрава…

Обичам те за твойта мъдрост – мъдростта, която не познавам.
Обичам те за твойто здраве.
Обичам те напук на всичките илюзии.

И за безсмъртното сърце, което сам не притежавам.
О, ти съмнението вечно и самият разум
И онова огромно слънце, с което аз съм пак начело,
Уверен в себе си.

Advertisements

Пол Елюар

Нощта не трае никога без край –

а има – щом като го казвам,

и щом като го потвърждавам –

в завършека на всяка скръб
един прозорец,
един отворен, осветен прозорец,
и винаги по някоя мечта
те чака будна,
желание и глад, които да задоволиш,
изпълнено със чисти пориви
сърце,
протегната ръка, отворена ръка,
загрижени очи,
един живот живота ти да сподели.

БАЛАДА ЗА КОНКУРСА В БЛОА

До извора умирам аз от жажда,
горя и тракам със зъби от студ,
земя-кърмилница, а ме подяжда,
до огъня студът е трижди лют –
червив от бедност, тъна във уют;
надежда ли? – през сълзи съм се смял,
намерил във утехата печал,
че радостта ми е на мъченик,
в безсилието свойта мощ узнал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

Неясното с вяра ме подклажда,
а очевидното ме хвърля в смут,
съмнявам се дори във свойта жажда,
случайно ли е, значи е статут;
дори спечелил, губя като луд,
започва с „лека нощ“ денят ми бял,
лежа по гръб – над мене е провал,
богат съм аз и всекиму длъжник,
наследство чакам, ала нямам дял,
прит добре, изхвърлен със ритник.

Безгрижен съм като ненужна сажда,
нахалос ли е, аз си давам труд,
щом някой ме ласкае, ми досажда,
щом верен ми се пише, ставам лют;
приятел ли е, искам да е луд
(във гарвана ще видим лебед бял!),
с мен щом е, нека да ми прави кал,
че истината няма собствен лик –
научих го (дали съм го разбрал?),
приет добре, изхвърлен със ритник.

На Ваша милост се осланям цял –
наслушах се (затуй съм оглушал!),
намерил с всички нрави общ език –
върнете ми, което аз съм дал,
приет добре, изхвърлен със ритник.

 

Превод от френски:  Васил Сотиров

час за среща

Блести в мъгла бакърена луна.
Танцуват пари, жаба се развика –
пробягват тръпки в мократа тръстика
и пак поляга плътна тишина.

Затварят лилиите хладни чаши,
тополите се движат под конвой
и нейде в тъмното се губи той.
Светулките сноват – какво ги плаши?

Събуждат се и совите – без мощ
политат и се блъскат в тъмнините…
Блещукат плахо в свода чер звездите.
Изплува бялата Венера. Нощ.

 

превод: Кирил Кадийски

още стихове тук

редят се белите огради

Редят се белите огради
като талази; разлюлян
безкраен дъхав океан
с мъглица в ниските ливади.

Дървета, мелнични криле
потрепват в ранната омара
там, дето в буйна надпревара
се носи младо хергеле.

В света на селските Недели
сред росен злак и свобода
белеят тучните стада
с души като руната бели.

С гласа на флейта прозвъни
камбаната в селце далечни
и дълго по небето млечно
се гонят къдрави вълни.

 

Превод:  Кирил  Кадийски

градски изгледи

Заточеник в Париж с най-тежката присъда,
пред тия жарки дни принуден сам да бъда,
в най-простите неща утеха търся днес.
Ей тая уличка… От моя стар кафез
аз виждам всеки ден една и съща гледка
с човешка нищета – бъбривата съседка
едва ли би могла да смае някой друг,
че всички близки са и няма тайни тук.

Градинки се редят отляво и отдясно
и вятърът свисти, разрошва ги ужасно
и хвръкват листите – подплашени ята,
зелено-алени сред здрача и прахта,
извили над дима и яростната врява,
където виното мъжете настървява,
без мирни да стоят дори минута-две.

Аз димя с лула и пиша стихове,
доволен от света с кипежа всекидневен,
и падне ли нощта, заспивам като древен
бог
и нови стихове валят в съня дълбок –
безброй, по-хубави от тия през деня,
с кристалночист възторг, като потоци звънки,
без кухия кънтеж и неизбежни спънки;
с които някой ден ще съм прочут поет –
и от които аз не помня сутрин нито ред…

 

Превод: Кирил Кадийски

Пол Валери (цитати)

„Намери си жена, която не вярва на това, което вижда.“ „Умна жена е тази, която се държи колкото си иска глупаво в обществото.“ „Любовта е да сте глупави заедно.“

„Намери си жена, която не вярва на това, което вижда.“ „Умна жена е тази, която се държи колкото си иска глупаво в обществото.“ „Любовта е да сте глупави заедно.“

 

 

 

Първи ред

 с уважение към Борис Христов

 

„Слезе от хълма“ и стресна речта ми

моето позабравено съновидение.

Не го разпознах – от години съм  гърбом

пред пътеките на тихото време.

 

 

С хубава рокля и петък под ноктите

една жена надбяга своята сянка. 

Като птица седях,

                           ококорен,

и драскотините ми заздравяваха.

 

Във дланта на дете и корема на гълъб

репетирах толкова пъти живота си,

а тя е носила през мъжете си

                                                 четката,

с която на идване докосна окото ми.

 

Пред неизбежния страх от високо

свалям ризите си и отново,

въпреки всичките правилни думи,

ми се иска да сричам и да прохождам.

 

Да се науча преди края на лятото

на това леко предсънно мълчание.

Зад небето е сняг. И очакване,

което няма как да бъде разказано.

 

 

Димитър Гачев

Септември

Група местни се носят по-леко от сенки по вадите,

като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен,

аз си свивам брезент под главата и лягам по-празен.

Вече доста лeта все отвънка храната ми носят.

 

Аз пристигнах уплашен, но така са пристигали доста грабители

и едва ли изядох и хляб във едната им кръчма.

Две-три бири изпих. Преди да усетя за себе си,

че светът да се срути, никой няма и да ме потърси.

 

Други идваха близо, после биеха нервно децата си,

доста стари жени ме даряваха пръв с минзухари.

После тръгваха тъжни, преживели и скрили в престилките думи,

че са втори невести, че са курви

или че са бягали.

 

Ставах рано, подритвах листата, събрани грижливо,

да е трудно след мен да запалят

досадното време.

Беше смешно, но сякаш дочувах захлопване.

Зад гърба ми. И как си отдъхват с презрение.

 

Миши лапи обхождат стените и списват чудата история,

пощальонът артритен, боязлив и пиян балансира

с колелото си черно и с нещата, които е виждал,

а гърлата на фурните зейват по-хладно след всяко умиране.

 

Изпреварвам огньове, побои и печени чушки,

аз дойдох да остана, но тези земи са си техни.

Като в крепостни зидове шмугва се синорът троскотен.

Като сивата вар пред стените на всички миражни владения.

 

 

01.09. 2005

Димитър Гачев