Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Monthly Archives: януари 2011

за което нищо не се знае

ЛУНАТА няма как да знае, че е несмутима
и светла, тя дори не знае, че луна е;
а пясъкът, че пясък . не ще узнае
вещ никоя, че форма странна има.
Остават роговите фигурки тъй чужди
на шахмата абстрактен, колкото ръката,
която ги насочва. Може би съдбата
ни с кратки слуки и тегла без нужда
е инструмент на Другиго. Това не знаем;
да го наричаме Бог, не помага много.
Напразни са страхът и смътната тревога,
молитвите начевани, с които се терзаем.
Кой лък ще е отправил някога стрелата,
която съм? Коя – целта сред висината?

Advertisements

сънят

АКО сънят ни (както се говори) бил е
покой, почивка на разсъдъка бездейна,
защо усещаш, ако те събудят ненадейно,
че от безценно щастие са те лишили?
Защо тъй тъжно е да се събуждаш рано?
Денят ограбва ни един дар непонятен,
тъй съкровен, достъпен само в унес, пратен
посред безсъницата, позлатяван странно
със сънища, които може да са уродливи
отсенки от съкровищницата на мрака,
от свят безвременен да са, безимен сякаш
и който в своите огледала денят разкривя.
Ти кой ще се окажеш тази нощ, когато
преминеш на съня неясен зад стената?

угризението

Извършил съм най-лошия от греховете,
които някой може да извърши. В своя
живот не бях щастлив. И нека, недостоен,
да ме погубят на безпаметството ледовете.
Родителите ми са ме създали за играта
рискована и тъй прекрасна на живота,
за въздуха, земята, огъня, водата.
Измамих ги. Не бях щастлив. И с неохота
признавам, младата им воля не изпълних.
Прилегна моят ум на удивителните битки
с изкуството, нищожности то сплита.
Предадоха ми храброст. В мене не покълна.
Не ме напуска. Винаги до мен, ужасно,
стои видението, че съм бил нещастен.

мигът

Къде остават вековете, времето къде е
на мечове, които на татарите се присъниха,
къде са крепките страни, които изравниха,
къде дървото на Адам и другото, в Юдея?
самотно настоящето е. Паметта отново
съгражда времето. Вървежът на стрелките
е навик и измама. Суета е скрита
в годината, тъй както и в аналите световни.
между зората и нощта е цяла бездна
от светлини, агонии и безпокойства;
лицето там не е ликът ти свойствен,
в огледалата мътни на нощта което се оглежда.
Неосезаемо и вечно мимолетното Сега е;
Рай друг не чакай, нито Ад друг ще познаеш.

розата

Неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, дето в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от която и да е градина или привечер,
розата, която се възгражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

не си останалите

Не ще спаси те онова, което други
написаха, които твоят уплах умолява;
не си останалите и сега се разпознаваш –
сърцевина на лабиринта, който е заслуга
на твойте бавни стъпки. Нито те спасява
агонията на Исус или Сократ, ни
Сидхарта непорочният, приел смъртта си
в една градина, докато денят изтлява.
Прах е написаната дума вече
от твоята ръка и словото, родило
се от устата твоя. В Хадес няма милост
и е нощта на Бога безконечна.
Ти, изграден от времето си, безпределно
Е времето. А ти си всеки миг отделен.

в превод на Рада Панчовска

Хорхе Луис Борхес (цитати)

Факт е, че поезията не е на книгите в библиотеката. . . . .  Поезията е срещата на читателя с книгата, откритието на книгата

Факт е, че поезията не е на книгите в библиотеката. . . . . Поезията е срещата на читателя с книгата, откритието на книгата

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

ЗА ЕДНА ПОЕТЕСА, ИЗПРЕВАРИЛА ВЕКА СИ

Валери Петров

Преди две-три години имах възможността да посетя далечно Мексико. Знаех твърде малко за мексиканската култура и при разговорите с литератори на тази страна – а понякога и с „обикновени“ хора – ми направи впечатление, че колкото пъти се отваряше дума за поезия, чувах да се повтаря едно име: „Сор Хуана, Сор Хуана“… За пръв път чувах за тази мексиканска поетеса от 17-и век и когато се запознах с творчеството и живота й, нейният образ ми се видя много интересен и си казах, че като се върна в родината, ще се опитам да преведа нещо от нея. Осъществих намерението си, наистина със закъснение, но и с радост, защото работата, макар трудна, се оказа много увлекателна.

Хуана Инес де Албахе и Рамирес де Сантияна, известна в испански-говорещия свят с монашеското си име Сестра Хуана Инес де ла Крус, се ражда от брака на баскски морски капитан и местна креолка през 1651 година в градчето Сан Мигел де Непантла, близко до града Мексико, тогава столица на „Нова Испания“. Хуана очевидно е била това, което сега наричаме „дете-чудо“: на три години вече чете и пише, на осем съчинява някакво религиозно похвално слово в стихове, на дванайсет овладява латинския език (като, на няколко пъти реже косата си със заричания да изучи еди-що-си, докато тя израсте отново) изчита цялата библиотека на своя дядо и умолява родителите си да я пратят да учи в столицата, предрешена като момче. Изобщо проявява необичайна за момичетата от онова време жажда за знания. И успява – 13-годишна, е приета в двора на Вицекраля, като придворна дама на съпругата му. Там така смайва със познанията си всички, че бива свикана нарочна комисия от 40 учени, която успява да установи дали необикновената й ранна образованост „се дължи на положен труд или на откровение свише“. При този изпит, по думите на Вицекраля, тя напомняла „кралски галеон, обкръжен от дребни лодчици“. Така провинциалното девойче се превръща едва ли не в център на столичния интелектуален живот и бива ухажвана отвсякъде, но пред перспективите за един брак на високо социално равнище, който осъждал жените от онова време на бляскав, но бездуховен живот, предпочита манастира. Едва навършила 18 години, тя в присъствието на Вицекраля, двора му и целия столичен елит постъпва в братството на манастира „Свети Херонимо“.

Нейното монашество обаче е от особен вид: килията тя превръща в средище на културен живот, в който се обсъждат проблеми на философията, литературата, реториката физиката, математиката, музиката. От нея поддържа жива писмовна връзка с европейския и латиноамериканския интелектуален свят. Тук тази необикновена жена се отдава на поезията и пише многобройни стихове, пиеси, религиозни мистерии, „рими по случай“ във всички форми на властващия по нейно време късен барок, но жанрът, който ще прослави монашеското й име, е… любовната лирика. Заради нея тя ще трябва да преодолява неодобрението и съпротивата на семейство и обществено обкръжение, които превръщат творческите й прояви в повод за клюки и обществен скандал. Заради тях тя търпи укорите на своя изповедник и наказанията, които той й налага, бори се със самата себе си. Но сякаш не й стига несъвместимостта на монашеския сан с интимните теми, които развива в своите сонети, романси, „глоси“, „редондильи“, тя, ерудирана и в теологията, влиза в спор с високи авторитети на католическата църква: критиките, които отправя към един португалски проповедник, известен от двете страни на океана, й струват едно публично писмо на Архиепископа на гр. Пуебла, който, скрит под името „Сестра Филотея“, я порицава строго за научните й и поетически занимания, влизащи в разрез с религиозните правила. Упоритата поетеса отвръща също публично с едно дълго писмо в проза, озаглавено „Отговор на Сестра Филотея де ла Крус“, от което литературната история по-късно ще узнае много за живота и душевните мъки на поетесата.

А животът и творчеството на сестра Хуана са истинско явление за времето си. Естествено, както казах, като форма и стил, тя е напълно в духа на барока, чийто главен представител и владетел на вкусовете е по това време испанският поет Луис де Гонгора (1561-1627) с неговия крайно изтънчен, измъчен, достъпен само за избрана публика стил. И все пак в стиховете на Сестра Хуана живият талант и искреността на чувствата си пробиват път през на места усложнения строеж на фразата, митологичните отпратки. Нещо повече – при внимателно вглеждане читателят се убеждава, че гонгористките маниеризми, на пръв поглед само явления на модата, всъщност позволяват на авторката – както е и при сонетите на Шекспир – да предава в най-тънките му оттенъци променливото и сложно любовно чувство. Тези качества правят тъй, че лириката на Сестра Хуана успява да премине през вековете и да стигне до нас, свежа и истинска, почти каквато е била за съвременниците на авторката й от 17-и век.

Навлязла в своята зрялост, поетесата е свидетелка на дълбока криза в обществения и духовен живот на испанското задморско владение – кървави социални сблъсъци разклащат колониалната власт, въстания на местното население, глад и епидемия обезлюдяват страната. Всичко това се отразява върху жаждата за творчество на поетесата. Тя разпродава 5-те хиляди тома на своята библиотека и научния си инструментариум, за да раздаде на нуждаещите се получените средства, отдава се на борбата с върлуващата чума и, заразила се от нея, умира в разцвета на силите си през 1695 г.

Такива са животът и творчеството на Хуана Инес де ла Крус. През 18-ия век те потъват временно в забрава, но следващите векове оценяват по достойнство тази рядко одарена, изпреварила века си жена (между другото далечна предшественица на поборничките за женските права), чийто образ израства и ни става дълбоко симпатичен, като си представим, че тя е живяла и храбро защитавала мислите и чувствата си във века на отказа от ренесансовия хуманизъм, на католическата реакция, ознаменувана от Трентския събор, на Инквизицията на „аутодафе“ – тата и лова на вещици. Странно, но именно през 18-ия век този на просвещението – името на мексиканската поетеса временно потъва в забрава, и все пак истинските духовни ценности не загиват и следващите времена дават на Сестра Хуана заслуженото й място в историята на световната литература: името й става популярно в Испания и латиноамериканския свят главно във връзка с любовната й лирика, чиято живост и искреност се опитах да предам на български и публикувам тук.

източник: брой 5-6, 01.05.2002

когато те измислих

Платно

Платно

Тема: Настроение
Автор плэйкаста: kalin8
Создан: 7 октября 2009 13:00

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС (цитати)

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай трябва да продължиш да вярваш в хората.

Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но за всеки случай трябва да продължиш да вярваш в хората.

В КРАЯ НА АВГУСТ

С бели кореми висят мъртвите риби
сред водната леща между тръстиките.
Враните имат крила да избягнат смъртта.
Понякога зная, че Бог
е загрижен най-много за дните на охлюва.
Построява му къща. Но нас не обича.

Бяло знаме от прах влачи по здрач автобусът,
когато прибира отбора по футбол.
Луната проблясва сред върбалака
ведно със звездата вечерница.
Колко си близо, безсмъртие, в крилото на прилепа,
в двойката фарове,
които по хълма се спущат.

1955

превод –  ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

ПОСЛАНИЯТА НА ДЪЖДА

Известия, за мен определени,
трополят от дъжд на дъжд,
от каменен на керемиден покрив,
разпространяват се като зараза,
контрабандна вещ, доставена на някой,
който не я иска –

Отвъд стената ламарина на прозореца дрънчи,
ехтящи буквички, които се подреждат
и дъждът говори
на език, за който мисля,
че не разбира никой, освен мене –

Изумен дочувам
послания на отчаянието,
послания на бедността
и послания на упрека.
Обижда ме, че са отправени към мен,
понеже никаква вина не чувствам.

С ясен глас изричам,
че не се страхувам от дъжда и неговите обвинения,
също и от онзи, който ми ги праща,
че ще дойде час,
когато ще изляза да му отговоря.

1949


Превод от немски: ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ

Приличаше на празник…

В онази сутрин мама изпищя.
Дотича баба, стъпквайки полите си.
А дядо- най-спокойният от тях,
треперещо ме грабна. Като прилеп.

И детството, пораснало до смок
изви последна сянка по стените.
За пръв път виждах празното стъкло,
което зад пердето се прикриваше…

Започнаха да идват и съседи.
Приятели. Роднини. Непознати.
С такава чужда жалост ме оглеждаха,
че почнах да очаквам близостта им.

Приличаше на празник. На парад.
С две евтини цветя дойде и Господ.
И взе от пет годишна дъщеря
единствения татко. Вместо прошка.

 

pin4e (Павлина Йосева)

Утрешните мъже

Вие, жени, насаме с хладилника,
свързани с парцала за прах,
с един живот без любов,
погрижете се за момчетата,
които скучаят по улиците
и гледат как миете прозорци,
възхищават се тайно на вашите гърди,
на божествените ви бедра –
подарете им усмивка, защото
за вас те бленуват.
Облекчете им летните мъки,
освободете ги от техните кожени якета,
от техните тенекиени думи
и хромирани чувства, покрийте
тръпнещата им голота с целувки.
Бъдете добри към утрешните мъже, мили мои,
задоволете с тях желанията си;
попречете им да станат и те като другите,
жестоки и хладни,
а цъфтящите им жени да униват
насаме с хладилника и парцала за прах,
в един живот без любов.

Lady Lazarus

Направих го отново.
На всеки девет години веднъж
успявам ––

Нещо като ходещо чудо, кожата ми
светла като нацистки абажур,
десният ми крак

преспапие,
лицето ми от черти е лишено, тънко
еврейско платно.

Отлепи салфетката.
O враже мой.
Ужасявам ли те? –

Носът, очните ябълки, пълният комплект от зъби,
киселият дъх
ще изчезнат само след ден.

Скоро, скоро плътта,
която могилата яде ще бъде
дом на моето тяло.

И аз усмихната жена.
съм само тридесет годишна.
И имам девет котешки живота.

Този живот е номер Три.
Що за смет
да изтребваш всяко десетилетие.

Той е хилядите влакънца
и тълпата, чупеща ядките.
Пробиваща си път

ме развива от ръцете до краката –
Големият стриптийз.
Господа и дами.

Това са моите ръце
Коленете ми.
Може да съм кожа и кости,

но пък съм съвсем, съвсем същата жена.
Бях на десет, когато се случи за пръв път.
Беше случайност.

Вторият път мислих
да издържа докрай и да не се върна никога вече.
Но се скрих.

Като в морска черупка.
А те звъняха ли звъняха
И като лепкави перли червеите от мен събираха.

Да умреш
е изкуство, като всичко останало.
И аз го умея чудесно.

Правя го така, все едно е като в ада.
Правя го така, все едно е реално.
Вероятно мога да го нарека мое призвание.

Да го направиш е лесно в стаята сам.
Да го направиш е лесно без движение.
Театрално е.

Да се върнеш в широкия ден.
На същото място, със същото лице, със същия грозен
вик на удивление:

„Това е чудо!“
Което ме поваля.
Иска се заплащане

за да видиш белезите ми, заплащане
за да чуеш сърцето ми –
то наистина тупти.

И се иска заплащане, много голямо заплащане
за дума или докосване
или за малко кръв,

за частица от косата или одеждите ми.
Така, така, Хер Доктор
Така, Хер Враг.

Аз съм Вашия опус,
Аз съм Вашето скъпо,
от чисто злато дете,

което топи се до крясък.
Въртя се и горя.
Не се съмнявайте, че подценявам Вашата загриженост.

Пепел, пепел –
Ръчкате и бъркате.
Плът, кости, няма нищо там –

Торта от сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Хер Господи, Хер Луцифер
Пазете се.
Пазете се.

С косите си рижи
от пепелта се аз надигам
и хората като въздуха изяждам.

 

Силвия Плат прави три опита за самоубийство (през 10 години) и последният е фатален

Огледало

Аз съм сребърна и точна. Без предубеждения.
Това, което виждаш, поглъщам го веднага.
В чистия му вид – без примес от любов или омраза.
Не съм жестока, само съм правдива –
Око на малък бог, четириъгълно.
През повечето време медитирам в отсрещната стена.
На точици е, розова. Толкова дълго я гледах
че се превърна в част от сърцето ми. Но тя трепти.
Лица и мрак разделят ни отново и отново.
Сега съм езеро. Една жена над мене се надвесва,
търсейки моята близост, заради това, което е.
След това извръща поглед към лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
Възнаграждава ме със сълзи и разтревожени ръце.
Важна съм за нея. Тя идва и си отива.
Всяка сутрин лицето й замества мрака.
В мен тя удавила е младо момиче, и сега от мен старица
се издига ден след ден към нея, като една ужасна риба.

в превод на Юлияна Радулова

Съперницата

Ако се усмихнеше, луната би приличала на теб.
Ти имаш същото въздействие:
На нещо хубаво, но неоставящо нищо след себе си.
И двамата сте безмилостни крадци на светлина.
Устата й във форма на О скърби за света; твоята е непокътната,
И първото ти призвание е да приковаваш всичко.
Събуждам се в мавзолей и ти си тук,
Пръстите ти почукват върху мраморната маса,
търсещи цигари,
Надменен като жена, малко по-малко нервен,
умиращ от желание да кажеш нещо неуместно.

Луната също унижава своите предмети,
но денем е абсурдна.
Недоволствата ти, от друга страна,
пристигат по пощата с любящо постоянство,
бели и празни, обширни като въглероден окис.
Нито един ден не е защитен от нови твои действия,
може би си на развлечение в Африка, но винаги мислиш за мен.

в превод на Юлияна Радулова

Любомир Левчев (цитати)

Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи.

Всеки талант е вид смелост. Но не всяка смелост е талант. Затова бездарието, посредствеността, простащината непрекъснато се крият зад пристъпи на „безумна смелост”. За жалост нашата култура е пълна с такива отровни двойници на таланта. И вие ще трябва цял живот талантливо да се разграничавате от тяхната наглост. Това става естествено. Но живеем в епоха на заместителите и естествените неща са все по-редки и недостъпно скъпи.

Блус

Жена ти да избяга
с най-добрия ти
Приятел. Приятелят
ти – да ти липсва.

из „ОЩЕ ЕДНО ЕВЕНТУЛНО ПИСМО “

та те само  два пъти в годината, нали, пресичат  през центъра  на тоя малък град? И само тогава  ГОВЕДАТА  не са наистина невидими. Тогава те  не са наистина невидими! Говедата  в такива дни за образ и поука стават.

та те само два пъти в годината, нали, пресичат през центъра на тоя малък град? И само тогава ГОВЕДАТА не са наистина невидими. Тогава те не са наистина невидими! Говедата в такива дни за образ и поука стават.

поет

Така ужасно задължителна
е тази дума, сякаш кряска
лице иззад желязна маска,
занитена от пръстите на Бог.
Поетът е човек без срок
за лудница, затвор или живот.
Каквото и да кажеш, ти,
когато го четеш – мълчиш. И
само можеш да се чудиш
как пеперудите са от олово
и въпреки това летят, тъй леки,
в главата му, изгубваща
се по пътеката – напред.

 

Сезони на дъжд

1.

Бяхме се установили край залива и
залезът,
котките и
някакви пияни рибари
постоянно
се преместваха през храстите
и
ти
каза, че днес
облаците са направени от
пушек,
но всъщност водата на морето май имаше пушечен
цвят и
във въздуха усещахме
мирис
на
гларуси.
Сред всичките тези аромати и избухвания
на околността
Ние бяхме голи и
омагьосвахме с нашите
допири
и
жестове
мутиращата природа, опустелия плаж…
А после ни скимна да се скрием
в морето,
приютихме се точно до брега,
а под луната
водата блестеше и
беше тъй равна – като сребърна
монета.
Точно!
В самия край на тази монета, на тази сребърна драхма
намерихме уютната шупла, която
ни приюти,
и докато
аз силно те прегръщах, ти ме разтапяше с
устните си,
а те избуяваха в очите ми като слънца,
събрани в слънце, отразено във
мастилница.

2.

…после пак започвам да те прегръщам.
Усещам те и имам чувството,
че плуваш в мойте шепи.
Че цялото море е в тях.
И сега, когато пак подарим
любовните си еликсири на
водата,
тя
ще ги разпръсне в
моретата по
цялата планета. Во-
дата е огромна…

3.

Не усещам кожата си. Дъхът изпарява моята кожа
чак до порите. Но в момента аз се отказвам от всяка
външна обвивка. Бих я отхвърлил съвсем. Ако имен-
но моята кожа не беше онова, което позволява на си-
яйната ми пот във твоето желание и пот да се прелее.
Да бъдем пот до пот!
Дори морето става твърде незначително в сравне-
ние с морето, което представляваме ние.

4.

Всичко е толкова хубаво
с изключение на това,
че вече не правиме нито море,
нито не знам какво.
Дъждът вече ни пречи.
И въпреки че все пак има вода,
искам да кажа следното:
Внимание! Внимание! Внимание!

Водите ни струят в изсъхнали

канали.
Бавно.

големи работи

Обикновено, когато почвам да се къпя,
ти се шмугваш при мене в банята, сега ти се налагало,
не си виновна, и ето те седиш на обръча.
Благоприлично изчаквам (евентуално дискретно
се плицикам) края на процеса,
незабележимо понякога във въздуха подушвам,
ти миеш си ръцете, после излизаш, набързо всичко,
за да не ме смущаваш дълго време
(което вътре е, то вътре си е, таквиз са вече баните).
Отначало вътрешно се позахилвах, я, каква ми
искреност тук между нас вирее,
нещо прекрасно, такъв съм си, пред мене може да вършиш
и това, нищо човешко не ми е чуждо,
но последния път посрещнах със „сега ли точно пак“ подканящата ме молба да поизбързам,
която изложи със стеснителна усмивка.
„Защо сереш тогава само, когато аз се къпя?“ – извиках
най-накрая, дотам се стигна,
но не си мисли, че сърдя се, когато начумерено излагам всичко туй,
всъщност само си се ядосвах, защо не е отделна
тоалетната (нещастен свят),
вече дори това не ме вълнува.
Радвам се на всичко туй – нали ми вярваш?
Вече дори и не поглеждам как ръка протягаш за хартия,
как отзад бърникаш, суетиш се известно време,
извръщам поглед, зяпам плочките (и не защото ти не ме интересуваш),
вече не те разпитвам, X. целувал ли те е или само дето
не искаш да го си признаеш,
не разбунвам тайните ти, ако ги има, и отдалеч поглеждайки те
възхищавам ти се в една по-чиста форма,
станала си по човек, и по-далечна, по жена в очите ми, разбира се, не
само зарад тоалетната,
и някак си тогава пред мене и смисълът му замъждуква,
каквото и да стане, каквото и да е било,
и даже ако някога от всичко оттегчени, аз теб, ти мен, със всеки
срещнат,
дори и тогава значи, вече има някакво безвремие помежду нас,
и аз днес вече като поет маниакален от всичко,
от всичко твое отново и отново правя стих.

 

превод –  Николай П. Бойков

ПЕЙЗАЖ С ПАДАНЕТО НА ИКАР

Според Брьогел
когато Икар падна
бе пролет

един селянин ореше
нивата си
целият блясък

на годината
бе буден и пламтеше
близо

ръбът на морето
обсебен от
себе си

се потеше на слънцето
топящо
восъка на крилата

незабележимо
близо до брега
се чу

почти недоловимо плисък
и това бе
Икар който се давеше

Ивайло Дагнев – превод от английски

След тебе няма след

Тя си забрави облака в леглото.
Набързо се сбогува с мен и рече ми:
Ще те забравя. Но забрави облака в леглото. С копринена завивка го покрих
и казах: Не отлитай и не тръгвай с мен.
Тя тук при теб ще дойде.
(А пък птици сини, жълти
и червени пиеха вода от тоя облак всеки път, когато се поспре,
за да надникне иззад раменете й.)

Ще осъзнае, щом се върне вкъщи тя
без свитата от птици, че климатът се е сменил
покрай брега на раменете и превърнал се е в пара облакът,
и ще си спомни, че забравила е облака в леглото ми
и ще се върне да си върне обичайното си притежание на облака…

Злорадо се усмихнах.
А когато пъхнах се в леглото си, в метафората
да подремна, ме обля вода.

 

(Като бадемов цвят, или пък по-далече, 2005  или още тук)


мисли и цитати

Александър Пушкин (мисли и цитати)

Неуважението към предците е първият признак на безнравствеността.  Злословието дори и без доказателства оставя почти вечни следи.  Завистта е сестра на съревнованието.  Хората никога не са доволни от настоящето, и имайки малко надежди за бъдещето, украсяват невъзвратимото минало с всички цветове на въображението си.  Опознаеш ли човек, не може да не го намразиш.  Приказката е лъжа, но в нея има истина  Учените са много, умните хора малко.
Неуважението към предците е първият признак на безнравствеността.
Злословието дори и без доказателства оставя почти вечни следи. Завистта е сестра на съревнованието.
Хората никога не са доволни от настоящето, и имайки малко надежди за бъдещето, украсяват невъзвратимото минало с всички цветове на въображението си.
Опознаеш ли човек, не може да не го намразиш.
Приказката е лъжа, но в нея има истина
Учените са много, умните хора малко.

МОГА ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБ ПО 15 МИНУТИ НА ДЕН

Сигурно се досещаш,
че мога да мисля за теб по 15 минути на ден.
Толкова мога.
Все едно съм поканил неочакван приятел да пием две сутрешни бири
в неуюта на някой изпаднал квартален капан
с телевизор, закачен на тавана с квадрат от ръждясали винкели,
голи курви по стенните календари с разтворени устни и тежки гърди,
увиснали като настискани и изтласкани от потни тежкоатлети гюллета
в мътния поглед на бармана през далечната 1998 година,
оплюти от дърти мухи прозорци, по които се стича дъждът,
бавният,
жълтият
зимен
дъжд,
който мирише на влажни войнишки шинели, на дим от издъхнал икарус,
на кисела сяра.
Сигурно се досещаш,
че стискам останалите си зъби и не си купувам билет,
за да стигна до теб,
на една олющена автогара
с гнусни семкаджии и чалга, кантарджии, шалвари, кебапчета,
скалъпено набързо каре за белот,
на последната автогара във своя живот,
на ръба на света, който ми писна без теб.
Ако не бяха тези 15 минути,
вече щях да съм изфирясал в разтегливите небеса –
да се хвърлям с ятата, бoксуващи в сприите, птици,
азиатския студ да разбивам пред тяхната гмеж със замръзнал юмрук,
да се втурвам – вятър от север, вятър от изток и вятър от юг –
в полудялата твоя коса,
да разпухвам душата си –
облак, който прилича на пустинята Гоби, на Франция,
Господи,
остави ми тези 15 минути – цял живот ще ти паля свещ.
Всички останали часове от накъсания ми календар
безпощадно орат циферблата –
скимтящ, стенещ, грухтящ, ужасяващ,
нахлуващ от Ада потоп диви глигани
през моите снежни гори,
които дори с бренекето не можеш да спреш,
като влакове без спирачки,
забили ръждясали плугове в хималайските преспи,
като свлякъл се от безкрая прериен облак мустанги,
блус на Клептън, джемсешън на Дизи Гилеспи,
самолети, които се врязват
в разораната полоса.
Здравей.
Мисля за теб.
Все едно на прозореца в твоята стая
бие телце заблудена оса.

 

още поезия от автора Валери Станков може да видите в личния му блог тук