Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

арабска поезия (Адонис-Али Ахмет Саит)

    Като стана на осемдесет, на осемнайсет години ще бъда
    най-много. И преди съм го казвал, колко пъти
    го казах, Бейрут не ме чу обаче.
    Трупът, трупът омесва човека с дрехата.
    Този труп, който лежи като книга,
    а не като мастило.
    Трупът, който не се вмества нито в телесното притегляне
    нито в словореда.
    Трупът, който чете земята не като река, а
    като камък четящия труп.
    (Да, случва се да обикна пословиците и поговорките понякога:
    Труп щеше да си, ако не бе познал страстта.) 

    Казвам и повтарям:
    Дървото е мой стих. От клон на клон,
    от листо на листо, и майчинството само на стеблото.
    Казвам и повтарям:
    ветропоказател е стихът. Не е вятър ала харман
    на вятъра е. Не е завъртане ала е орбита.
    И така отменям правилата и за всеки миг
    налагам негово собствено. Поемам на път и не се завръщам.
    Посока септември, към вълните.

    И така на раменете си понасям Куба в Ню Йорк,
    питам: Кога ще пристигне Кастро? И чакам
    между Кайро и Дамаск, извървял половината
    на пътя, който трябва цял да бъде извървян.
    …Със свободата се срещна Че Гевара. С нея влезе
    в ложето на времето, заедно заспаха.
    А като се събуди, повече не я видя. Тогава заряза съня и
    влезе в мечтата, в Беркли и Бейрут, където
    всичко се кани да стане всичко
    в други пчелни кошери.

    И така оставих Ливан да тече
    като бясна вода,
    между две лица –
    едното, защитено от нощния мрак, напомнящо марихуана
    и другото, подкрепяно от студа на слънцето и твърде близо до IBM.
    На единия бряг бе застанал Гибран
    на отсрещния – Адонис.
    Напуснах Ню Йорк
    както от постеля се излиза:
    угаснала звезда е жената, а леглото почти се разпада,
    дърво без корен,
    куцо време,
    кръст, забравил за тръните.

    И ето аз,
    този, когото донесе първата кола по водата,
    тази, с образите, наранили Аристотел и Декарт
    се раздвоявам между
    Ашрафие и книжарницата Рас Бейрут,
    Между Захрат ел Ехсан и печатницата Хайек и Камал
    там, където писмото във фурма се превръща,
    а фурмата в сив гълъб,
    там, където 1001 нощ се ражда,
    а Бутхайна и Лейла се загубиха,
    там, където Жамил обикаля сред камънаците
    а Кайс се затри.

    Ала,
    мир за розата на тъмнините и пясъка,
    мир за Бейрут.

Превод: Кадрие Джесур

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: