Добра Поезия

поезия – най-добрата поезия на едно място

Monthly Archives: декември 2010

Мъртва точка

Като камбана се заклати утрото,
настръхна цялото море, това без твои стъпки;
щастието се превърна в звук от триене на риби,
звук, не който може да се чуе – видим звук.

И светът околен заприлича на автобуси, тръгнали наопаки,
на непиене на бира от наливащи се с бира,
и влезе в сила изведнъж усещането за пропадане в небитието.

Вятърът крайбрежните тръстики заогъва,
утрото се заклатушка
като онова клатушкане на лодка в лодката,
като походка на човек, която не подхожда на краката му,
и който свири с флейтата си само
ако е далеч от себе си.

Advertisements

на тръгване

нарочно ли не взе
със себе си
вдлъбнатината
която главата ти беляза
върху възглавницата

а вярвах в
нашата любов
като на корабен скелет
или точността на часовника
в гарата

и майка ми ме напусна
като тебе
на пъпа ми стои
вдлъбнатината
която ми остана
от отсъствието и

Брьогел

Небето започва от края на стъпалата ми.
В погледите на кучетата вкус на цигулка.
Ловците и птиците се връщат от лов.
И без това – навсякъде се вижда тъга.
Ако децата се пързалят в далечината,
ако шейните са били направени от дърво,
ако снегът е спрял да вали, ловците ако се връщат от лов,
ако човек е разбрал, че е започнало главоболието,
небето че започва от края на стъпалата.

Носовете им са обвити в птичи пера
ловци, приличащи на пенсионирани от цирк;
поемат въздух, издишат пера, когато се уморят,
сърцата им се съединяват, образува се една голяма ловна страна,
в която гонят с кучета дивите патици,
учениците с ученически чанти ловуват снежинки.
Знаят населението на Норвегия и го изучават
не знаят населението на снега неизвестно защо.
И без това винаги се намира малко тъга.
В стихове, в които се говори за Норвегия.

Небето започва от края на стъпалата ми.
В челюстта ми вкус на разхвърляно стихотворение.
Габърите и буките се връщат от лов.
Бих нарисувал сега ястреби без гърбове
ако ми беше попаднало под ръка платното на ска;
нямаше да забравя, в единия ъгъл на платното
бих разположил ловец с каскет на главата.

Това което вдишвам е не въздух, а небе

Сън

Не ми изпращай цветя
изпрати ми дърво с птици
да се разхождат по клоните му
сиви гълъби

да кацнат на възглавницата ми
за да ме приспят
по гърбовете им- птичи пух
в клюновете- приспивна песен

да вдигнат моето легло
и го накарат да лети
изведнъж да се намеря
сред звезди
не ми изпращай цветя
изпрати ми дърво с птици
щом сложат на челото ми ръка
да кажат: оздравява

Не съм виждал нито такива любови, нито такива раздели

всеки път когато мисля за теб
една сърна се спуска да отпие вода
виждам как пасбищата растат

всяка вечер с тебе
ме грабва
костилка на зелена маслина
едно парче синьо море

когато мисля за теб
засявам рози на местата, които докосвам с ръка
давам вода на конете
обичам още повече планините

късен aлкохолен следобед

когато ние пием
закъсняват със сервирането на кюфтета
и зад разговора ни стои
една дума за босо намерение

когато ние пием
сутринта изтича в джоба на механата
та по колко пъти на ден се целуват
скорпионът и дългата стрелка на часовника
когато ние пием
всъщност никак не сме истински
върху ни има една вечерна
бронзова дума
една гола дума за разкаяние
гнило очакване за сняг
в силата на младостта ни
не свършилото никаква работа разкаяние
не за любовта
а за безпричинното любене

когато ние пием
всъщност никак не сме истински
ако се разтворя
ей тук в този стих за късния алкохолен следобед
като първата буква на своето име
може би август ще заухае август
ти…
ти, ипотекирала мислите си за разни любови под наем
ти, чиято лъжа е по- голяма от любовта
ти, знай само, ти .!

когато ние пием
мислим за теб
с локви сълзи
в небцето
всъщност никак не сме истински

върху ни е бронзовата вечер на измир .!

за из път

сложих разхвърляността си в куфара
малко бельо пуловер това- онова
не вземам лист и молив
има в хотелите
вечер оставам по самотата си на бланки с лого
с помощта на миглите си затварям завесите
и защото съм сам
и да не види никой, че съм в тъгата на голотата си

луната изгрява от гърлото ми
като кървяща дума
луната изгрява от светлината ми
като мошеник, комуто са изневерили
ядосаният комик започва да става непоносим
излиза от една хубава песен на сцената
и иронизира жените, които са привързани към дома си

слагам стари болки в куфара
на тези места те са ми нужни
след един мръсен секс
хапвам нещо набързо
смачкват се ставите
от навяхването на китката
което скрих преди десет години
в новите къщи пренасям стари любови
събирам сълзите на предишните си обичани
окачвам омраза на стената на спалнята си
в ръцете на жена
недостигнала петдесет на масленото платно казвам
заравям се в ръцете и
камъкът на гроба ми се изглажда равномерно всяка седмица

на една жена казвам
на един куфар казвам
скритите в него болки
очаквах убийството на един куфар казвам
има го на всички трети страници.

махни се от главата ми айсел

махни се от главата ми айсел не съм за теб
внезапно ще умра усещам
аз съм лош и тъмен малко грозен
махни се от главата ми айсел не искам
не би могла под моя дъжд да се разхождаш ще настинеш
ще разпилеят вечерите ми твоятa русолявост
ще се страхуваш знам да спиш съня ми
не би могла да изживееш и една минута моя
махни се от главата ми айсел не съм за теб
не замърясвай с мене светлото си
аз съм лош и тъмен малко грозен

щом пробваш свиркането ми ще те напуснат силите
очите ми ще ще те направят по- самотна
в погрешни гари водят моите влакове
ще спечелиш майсторството по умиране
или по таенето на много страх
болките ми ще ти дойдат в повече
радостта ми няма да запази радостта ти
махни се от главата ми айсел не съм за теб
защо не разбереш цялата ми безнадежност
аз съм лош и тъмен малко грозен

което мене радва теб ще натъжава
та чувала ли си жуженето на есен
не е отплавал от тебе кораб
към самотни брегове далеч
пътувам наобратно свят широк
в мен пищи едно ухо
сигурен е вече моят сложен път
не си помисляй друго моля те
махни се от главата ми айсел не съм за теб
аз съм лош и тъмен малко грозен
махни се от главата ми айсел обичам те

 

Августова безизходица

Обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те
остани там където стоиш
не брой себе си с чайките
нямаш крила
ще паднеш ще се измориш
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те

седни на някой морски бряг
остави корабите без тебе да тръгват
защо не живееш като всички ни
занимавай се с работата си
ще се омъжиш ще имаш дете
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те

хванали са ръцете ми краката ми
не смогвам да те застигам
ако имам желание, нямам пари
ако имам пари- желание
простих ти за всички беди
не ще може да дойде с тебе Атила Илхан
обиждаш ме само и тръгваш, недей повече, моля те.

името ми е есен

чудна работа
от всички страни на сливовото дърво
са валяли цветя
светлина плува в него
където и да погледнеш
ще изтръпнат очите ти

а то- аз съм се свечерил
падат листата ми
бавно- бавно
името ми е есен

Беглец от дъжда

Беглец от дъжда

Беглец от дъжда

 

хвани ръката ми, иначе ще падна
една след друга ще паднат звездите иначе
ако съм поет ако ме познаваш
ако знаеш как боя се от дъжда
ако очите ми са пред лицето ти
хвани ръката ми, иначе ще падна
дъждът ще ме отвее иначе

ако в нощите дочуеш някакво пулсиране
тревожно бързам да избягам от дъжда
минавам по Сарайбурну
ако е вечер, ако е септември, ако съм измокрен
не би разбрала че си ме видяла може би
ще плачеш скришно-скришно наранена
ако съм сам, ако съм сторил грешка
хвани ръката ми, иначе ще падна
дъждът ще ме отвее иначе

булеварда на мъглите

зад ръката ти стоеше слънцето
беше ноември, треперехме от студ
едно дърво умираше на булеварда
стъклата на прозорците в града се смееха безгрижно
на всеки ъгъл се целувахме

над булеварда на мъглите се бе снишила вечерта
отдавна беше се снишила върху раменете ни
самотни бяхме като по една ампутирана ръка
на хълмовете горяха огньове
не светеха фаровете в морето
търсехме очите си

на булеварда на мъглите загубих теб
уличните лампи кашляха
високо горе облаците крачеха
стоях като изоставено дете
да ме докоснат само, щях да се разплача
в йеникапъ имаше един влак

на булеварда на мъглите ще умра
ще ме уцелят вляво в слабините
ще падна в спирката на булеварда
очилата ми ще се строшат
а ти ще го сънуваш
ще се събудиш с писъци
на сутринта ще звъннат на вратата ти
ще те доведат, хванали те за ръка
ще се втрещиш щом ме зърнеш
няма да заплачеш! няма да заплачеш!

по булеварда на мъглите минах
беше вир вода
блестяха мокри тротоарите
от само себе си очите ми се пълнеха
загубвах се в чаша вино
разпитвах нощните пазачи колко е часът
страхувах се да си отида у дома
мъглите бяха се увили около врата ми

един кораб ще ме отведе в Африка
не зная името му как ще бъде
ще остана за един ден в Казабланка
ще си спомня булеварда на мъглите
от песента червен ангел един ред
от юга един ред от дъжда два
един ред от миглите ти
ще си спомня един черен ред
ще изпочупя зъбите на този, който те напомня,
на пристанището ще бучи корабът

една вечер булевардът на мъглите бе извикал
лежаха дърветата му, обеднели
всичките им листа бяха пожълтели
бяха плакали цяла есен
сякаш Истанбул бе плакал
да бе казал умри сигурно щях да умра
в мен една остра болка
щях да изгоря всичките си стихове
докосваше ме самотата

ако го няма булеварда на мъглите
ако в този град го няма този булевард
ако не вали на сутрешния призив за молитва
със сигурност бих сторил някаква лудост
никой нямаше да може да ме разбере
щях да съм осъден на петнайсет години
да избягам на четвъртата
тогава може би щяха да ме убият

в деня в който не премина по булеварда на мъглите
булевардът е сирак аз съм сирак
под дъжда съм сам
мокрят се устата ми ръцете ми лицето ми
свирките на влака са една през друга
объркват ме
в аксарай светят светлини
въстава булевардът на мъглите
не мога вече да накарам сърцето си да замълчи

Града ни

В града ни който вярвам е покълнал
от зрънцата паднали от чайките
къщите миришеха на водорасли
чаршиите миришеха на миди
чудех се как така се удължили малките джамии
на които костилките са дошли от пустини
на този климат наситен с море
защо ли никак не пораснаха
едрите дребните надгробни камъни
засети на най- просторното място

а може мъртвите така да искат.

Разказвам тръгването ти

Нали тръгваш, за да свариш за работа
прибрала каквото си имаш
коси, очи, ръце, нали тръгваш
всеки път забравяш нещо топло
което се покачва в термометъра деление по деление
кой знае къде ли изстиваш

нали си имаш зеници, усмихващи се така женски
така човешки гледащите ти зеници
ако ме държи нещо, очите ти ме държат на крака
ако ме повали нещо, очите ти ме изравняват със земята

каквото идва, от тях идва
силата да работя, издръжливостта да живея
като щастието е трудно да ги спечелиш
като щастието е лесно да ги загубиш

отвориш ли ги веднъж- щастлив съм
затвориш ли ги- изгубил съм всичко

Разказвам люляците ти

Донесла си ми люляк в слънчев ден
вижда се събрала си го от косите си
люлякова градина си пред мен

да бе останал в скута ти бе по- добре
поставяш го във ваза и си тръгваш
ти като тръгваш нима люлякът остава
след тебе тръгват първо цветовете му
съблича се и си отива всичко каквото там си има

странно, която ваза да погледна си пред мен
току се върнеш щом го помириша
като мисли пускаш филизи с минаването на деня
порастваш лист по лист
така люляково гледаш вътре в очите ми
превръщаш се в сезон безсмъртен

 

Ръфат Ългаз

Ти в тази рамка

Заснел е, който е заснел, тази твоя снимка.
Като е снимал, добавил е и от себе си цветове.
Поставил е още повече природа в нея,
море е поставил, поставил е мъх.
Лицето ти е синьо като морето,
очите ти зелени като този мъх!

А пък тази рамка от черница?
Изумява ме всеки път щом я погледа
не с таланта на направилия я,
а с това как те харесва,
как знае кое дърво ти отива?
Да, избрал е най- говорещото,
черницата е много говорещо дърво, дааа! ..
Със сините, зелените и цветове,
малко по- така стоиш вътре в нея
много добре прилягаш на рамката си,
както добре ми стои самотата?

От къде в снимката, която става цяло с рамката,
да започна?
Първо хубостта ти ли да похваля,
или как си различна като море с лек ветрец?
Да изтъкна изкуството на човека,
който те е взел и заснел на брега,
или на създателя на тази рамка?
Или понеже целият смисъл е в моя поглед,
със самотата си ли да се похваля?

Как винаги в тези месеци изведнъж притъмняваше
как севернякът пристигаше от рибарския бряг,
болките ми всичките се развързваха и заминаваха
севернякът е здрав вятър, даа!..

След това идваше сняг, който от нищо не се изненадва?
Вземах тебе пред себе си, ту потъвах, ту се връщах
от очите ти, зелени като мъх.
Загубите си търсех в синьото ти.
Пътищата бяха вече затворени,
даже морето беше отрупано със сняг.
Корабите бяха два пъти по- здраво завързани,
нямаше нито прилив, нито отлив,
градът бе обвит в тъмнина, под снега
само една свещ те съживяваше
ела, моя власт над съня, покажи ми се!

Като кръст си разпъната пред мене
Иса ли си или Мариам
аз ли съм, обграденият от четирите стени,
който мисли теб, в рамката на Шевки Уста?

Ръфат Ългаз

Ръфат Ългаз

Моите сънища или моят живот
е това в светлината на стапящата се свещ

 

Ръфат Ългаз

погребение (турска поезия)

Щом поеха ковчега ти на рамене
за първи път краката ти се отърваха от пръстта;
много величествено се получи излизането ти от медресето.

Онези, които ти завиждаха за филията хляб
и не поглеждаха лицето ти докато бе жив,
се изправиха на пътя
с един поздрав изплатиха целия си дълг?

Не тъгувай, че след теб не идват венци
ненавременна се случи смъртта ти
да беше изчакал още една зима
пролетта щеше да дойде, цветята да разцъфтят?

Смъртта ти не зарадва никого,
без кон, без каруца потегли погребението ти.
И без това беше един скромен човек,
живя далече от всички
в двора на джамията.
Нека и смъртта ти бъде безшумна!

Ръфат Ългаз (1911 – 1993)

арабска поезия (Адонис-Али Ахмет Саит)

    Като стана на осемдесет, на осемнайсет години ще бъда
    най-много. И преди съм го казвал, колко пъти
    го казах, Бейрут не ме чу обаче.
    Трупът, трупът омесва човека с дрехата.
    Този труп, който лежи като книга,
    а не като мастило.
    Трупът, който не се вмества нито в телесното притегляне
    нито в словореда.
    Трупът, който чете земята не като река, а
    като камък четящия труп.
    (Да, случва се да обикна пословиците и поговорките понякога:
    Труп щеше да си, ако не бе познал страстта.) 

    Казвам и повтарям:
    Дървото е мой стих. От клон на клон,
    от листо на листо, и майчинството само на стеблото.
    Казвам и повтарям:
    ветропоказател е стихът. Не е вятър ала харман
    на вятъра е. Не е завъртане ала е орбита.
    И така отменям правилата и за всеки миг
    налагам негово собствено. Поемам на път и не се завръщам.
    Посока септември, към вълните.

    И така на раменете си понасям Куба в Ню Йорк,
    питам: Кога ще пристигне Кастро? И чакам
    между Кайро и Дамаск, извървял половината
    на пътя, който трябва цял да бъде извървян.
    …Със свободата се срещна Че Гевара. С нея влезе
    в ложето на времето, заедно заспаха.
    А като се събуди, повече не я видя. Тогава заряза съня и
    влезе в мечтата, в Беркли и Бейрут, където
    всичко се кани да стане всичко
    в други пчелни кошери.

    И така оставих Ливан да тече
    като бясна вода,
    между две лица –
    едното, защитено от нощния мрак, напомнящо марихуана
    и другото, подкрепяно от студа на слънцето и твърде близо до IBM.
    На единия бряг бе застанал Гибран
    на отсрещния – Адонис.
    Напуснах Ню Йорк
    както от постеля се излиза:
    угаснала звезда е жената, а леглото почти се разпада,
    дърво без корен,
    куцо време,
    кръст, забравил за тръните.

    И ето аз,
    този, когото донесе първата кола по водата,
    тази, с образите, наранили Аристотел и Декарт
    се раздвоявам между
    Ашрафие и книжарницата Рас Бейрут,
    Между Захрат ел Ехсан и печатницата Хайек и Камал
    там, където писмото във фурма се превръща,
    а фурмата в сив гълъб,
    там, където 1001 нощ се ражда,
    а Бутхайна и Лейла се загубиха,
    там, където Жамил обикаля сред камънаците
    а Кайс се затри.

    Ала,
    мир за розата на тъмнините и пясъка,
    мир за Бейрут.

Превод: Кадрие Джесур

Рабиндранат Тагор (мисли)

„Затворихме вратата, за да не влезе заблудата, но сега как ще влезе истината?

Реката на истината протича през каналите на заблужденията.

Всичко безкрайно свършва.

Водата в каната е прозрачна; водата в морето е тъмна.

Какъв е твоят език, море? — Езикът на вечния въпрос. Какъв език е твоят отговор, небе? — Езикът на вечното мълчание.

Щастието е в това да отдадеш сърцето си на другия.

Звездите не се боят, че ще ги помислят за светулки.

Когато е звяр, човек е по-лош и от звяра.

Дори шайка разбойници трябва да се подчинява на някои морални правила. Те могат да ограбят целия свят, но за да останат банда, не трябва да крадат един от друг.

Хората са жестоки, но човекът е благороден.




 

магия

„Ние трябва да вярвам в магията, ако искаме да живеем в магия.“

Mohrah Sakr (Egyptian)

 

Не е за мене любовта, която

Не е за мене любовта, която не познава никакви прегради, но като кипналото вино,

пръснало съда си в миг, на халос се разлива.

Прати ми любовта, която е бистра и прохладна като твоя дъжд – тоз, който

благославя жадната земя и пълни глинените прости делви.

Прати ми любовта, която би могла да напои съществуванието до сърцевината му,

за да се разпростре оттам като невидимия сок през разклоненото дърво на битието

и да избликне в цвят и плодове.

Прости ми любовта, която укротява сърцето с пълнотата на покоя.

 

Превод: Александър Шурбанов

 


 

Песента ми свлече накитите си

Песента ми свлече накитите си. Тя не се гордее с гиздави премени.

Украшенията биха нарушили нашия съюз, биха се изпречили между теб и мен;

техният звънтеж би заглушил твоите нашепвания.

Пред лицето ти засрамено умира поетичното ми славолюбие.

О, учителю на поетите, аз съм седнал в твоите нозе.

Дай ми само да направя този свой живот прост и строен като свирка оттръстика,

в която ти да влееш музика.

 

Превод: Александър Шурбанов

 

 

Песента, която дойдох за изпея

Песента, която дойдох за изпея, до днес остана неизпята.

Прекарах дните си в настройване и разстройване на струните.

Не е настанал още истинският час, не са избрани точните думи; само сърцето ми кърви отжелание.

Цветът не е разцъфнал; само вятърът въздиша наоколо.

Не съм виждал лицето му, не съм чувал гласа му; чух само тихите му стъпки по пътя пред дома  си.

През целия си ден разстилах рогозката, където той ще седне на пода;

но светилникът не е запален и аз не мога да го поканя в своя дом.

Живея с надеждата, че ще го срещна, но тази среща още не е дошла.

Превод: Александър Шурбанов

 

 

Сърцето ми като паун в дъждовен ден

Сърцето ми като паун в дъждовен ден разперва своите пера, обагрени с възторжените цветове

на мислите,

и в тази си омая дири някакво видение в небето

с копнеж по някого, когото не познава.

Сърцето ми танцува.

А в небесата облаците тътнат,

пороен дъжд залива хоризонтите,

смълчани, гълъбите тръпнат в своите гнезда,

из наводнените ливади крякат жаби

и облаците тътнат.

Коя ли е онази в княжеската кула,

която е разплела тъмнината на косите си

и спуснала върху гръдта си синия воал?

Тя скача и се втурва диво под внезапните светкавици,

а тъмните коси танцуват върху рамената й.

Стихове на Рабиндранат Тагор

Стихове на Рабиндранат Тагор

 

Превод: Александър Шурбанов

ПЕЙЗАЖ С ПАДАНЕТО НА ИКАР

Според Брьогел

когато Икар падна
бе пролет 

един селянин ореше
нивата си
целият блясък

на годината
бе буден и пламтеше
близо

ръбът на морето
обсебен от
себе си

се потеше на слънцето
топящо
восъка на крилата

незабележимо
близо до брега
се чу

почти недоловимо плисък
и това бе
Икар който се давеше

Ивайло Дагнев – превод от английски

Лорка – мисли

  • „Тя разкъсва къпинови клонки и остри стъкла, за да рани с любовта си онези, които протягат към нея ръце.“ (за поезията)
  • „Въображението е синоним на способността за открития.“
  • „Който не почука на сърцето, напразно ще чука на вратата“.

Пресиоса и вятърът

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко
по една пътека стръмна
от кристали и от лаври.

Погната от тия звуци,
тишината тъмна пада,
де морето бий и пее
мракът му, изпълнен с риби.
В чуките на планината
сънните карабинери
вардят бялнатите вили
на дошлите англичани.
Циганите за забава
вдигат досами водата
кьошкове от раковини
и от вейки на борики.

Своята луна от кожа
Пресиоса удря леко.
Вечно буден, щом я зърна,
вятърът се мигом вдигна.
Голият светец Кристобал
със езиците небесни
гледа смуглата девойка
и с незрима флейта свири.
– Момне, дай ми да повдигна
твоята лазурна дреха,
да докосна с пръсти стари
розата на твойто тяло.

Запокитила дайрето,
лудо хуква Пресиоса.
Вятърът, ерген немирен,
гони я с гореща сабя.

Сбира своя рев морето
и маслините бледнеят.
Пеят флейтите на мрака
и на снеговете гонгът.

Бягай, Пресиоса, бягай,
вятърът зелен е близо!
Бягай, Пресиоса, бягай!
Гледай, вече те настига!
Звездният сатир те гони
с блесналите си езици.

Пресиоса в миг се втърва
с уплах в къщата, която
над бориките зелени
консулът английски има.

Стреснати от виковете,
тримата карабинери
идат с черни наметала
и барети накривени.

Англичанинът почерпва
циганката с чаша мляко,
после джин и той предлага,
но девойката отказва.

И додето Пресиоса
с плач теглото си разказва,
стрехите от тъмни плочи
вятърът разсърден хапе.

Присъстващото тяло

Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси снежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.

Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да не ги хване проснатия тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта има да попие.

Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги,
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.

Върху камъка е благородния Игнасио.
Свърши: що се случи? Погледнете му лицето-
залезът покри го със петна от жълта сяра,
смъртта му даде вид на тъмен минотавър.

Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасищата тучни.

Що си шепнат? Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!

Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши,
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.

Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни,
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.

Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дизгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.

Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи.
без да чуй на биковете двойното мучене.

В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
де се губи в мрака дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.

Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта която носи.
Топлото мучене не усещап ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.

Франц Кафка (мисли)

  • „Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно.
  • Истинският път минава по въже, което е опънато не кой знае колко високо, а само малко над земята. Изглежда поставено така, като че по-скоро да кара хората да се препъват, а не да вървят по него.
  • Общуването с хората подтиква към самонаблюдение.
  • Нищо не може да ти се случи, когато си сам.“

Чарлс Буковски

Роден е на 16 август1920 в Андернах на Рейн, Германия, кръщелното му име е Хайнрих Карл Буковски. Майка му, Катерина Фет, е германка, а баща му, Хенри Буковски – американски военнослужещ от полски произход. През 1922 г. семейството се премести в Лос Анджелис, Калифорния. Детството на Буковски е трудно. Неговият баща е разносвач на мляко и по това време семейството живее много бедно. Баща му никога не пие, но редовно бие сина си, крещи му и упражнява всякакъв тормоз върху него. През пубертета на Буковски се появява изключително силно акне, по цялото си тяло има пъпки, заради които пропуска една година училище. След училище Буковски следва журналистика вЛос Анджелис, от това време датират и първите му литературни опити, които не са много успешни. Много години Буковски сменя нископлатени работи, лежи за кратко в затвора (заради пиянство) и в психиатрия. През 1943 е обявен за физически и психически негоден за военна служба.

През 1947 Буковски се запознава с Джейн Бейкър, с която той живее до началото на 50-те. През 1952 започва работа като пощальон в Американските пощи. През 1955 заради кръвоизлив е приет в болница. След изписването му започва да пише стихове. Края на 1955 се жени за Барбара Фрай, с която се развежда 3 години по-късно. Барбара, която произхожда от заможно семейство, е писателка и едновременно с това издателка на едно малко списание за литература „Harlequin”. В началото на 1958 Буковски отново започва работа в пощите, този път сортира писмата. Неговите преживявания като пощенски служител са описани в романа „Поща” (оригинално заглавие: “Post Office”).

Началото на 60-те Буковски издава стихотворения в списанията „Outsider” и „Open City”. Докато работи в пощата пише седмична колонка в „Open City”. Една част от разказите са издадени по-късно във формата на книга, озаглавена „Записките на стария мръсник” (“Notes Of A Dirty Old Man”). През 1964 се ражда дъщерята на Буковски – Марина Луиза Буковски. Той никога не е бил женен за майката на момичето, Франсис Смит. В едно интервю през 2000 Марина (сега Марина Буковски Стоун) изразява много позитивно мнение за баща си и го описва като любящ баща. През 1969 Буковски напуска пощата и се опитва да се издържа само от писателската си дейност. В началото на 70-те Буковски има афера с Линда Кинг. За връзката си с Линда Буковски е пише в романа си „Жени” (“Women”). През 1977 Буковски се запознава с Линда Лий, с която живее с няколко прекъсвания от 1978 до края на живота си. Те се пренасят заедно в къща в Сан Педро и се женят 1985.   Буковски умира от левкемия на 73 години, през март 1994 в Сан Педро, Калифорния.